Крис Картер - Отмъстителят

— Да — съгласи се Гарсия.

— Отначало ти мислеше, че това може би е начинът му да бъде забавен или ироничен, помниш ли? Ами, ако не се шегува? Ако наистина ни дава улика?

Озадаченото изражение на Карлос остана на лицето му.

— Виж това — продължи Хънтър. Той е написал: „Уликите са в името.“ — Робърт наблегна на думата „в“ и в същото време почука с показалец по таблото. — Не името. Освен това той използва думата „улики“, а не улика, което показва, че е повече от една.

Гарсия отново погледна бележката. Този път изражението му беше съсредоточено.

— В името — повтори Робърт.

Вниманието на Карлос беше приковано в таблото. Той започна да свързва нещата.

— В името… Искаш да кажеш, че е нещо като анаграма?

— Именно — развълнувано отговори Хънтър. Но не гледай само думата „Смърт“, а погледни цялото изречение „Аз съм Смърт“. Така е подписал всяка бележка. Това е пъхнал в гърлото на Никол Уилсън. Това ни е оставил на местопрестъплението на Шарън Барнард.

Без да чака Гарсия да започне да опитва различни комбинации, той взе маркер, написа изречението „Аз съм Смърт“ на празно място на таблото и докато използваше някоя буква от фразата, я зачеркваше в изречението. Приключи и остави маркера.

Карлос следеше всичко с огромно внимание. Когато Хънтър спря, той прошепна написаното, после изречението и след това отново към таблото.

Без да забележи, беше отворил широко уста.

— Мамка му, не може да бъде!

.

Алисън се закашля и дойде в съзнание, когато в лицето й плиснаха леденостудена вода. Интуитивната й реакция беше да разтърси глава, но тя веднага съжали, че го направи. Болката, която предизвика в черепа й движението, беше толкова остра, че сякаш мозъкът й беше стиснат в огромно менгеме. Но болката в главата й беше нищо в сравнение с агонията на тялото й, когато водата покапа от лицето й и влезе в досег с десетките отворени рани по торса, ръцете и краката й. Животинският писък, който издаде, беше като на умиращ звяр.

Тя се закашля отново и този път се опита да отвори очи, но клепачите й бяха натежали и лепкави и се изискваше усилие да ги повдигне. В отворената й уста влезе вода и Алисън най-после разбра защо й причинява такава болка. Водата имаше силен вкус на сол и оцет.

Една капка се стече по десния й клепач и когато мина по роговицата, опари очната й ябълка. Очите й моментално се затвориха отново и после Алисън започна ожесточено да мига.

Сега болката я атакува от всички ъгли и тя изстена, когато тялото й се разтрепери, без да е в състояние да понесе жестокостта.

Алисън се подготви за още една кофа, пълна с вода и оцет върху главата, но това не се случи.

Най-после успя да отвори очи. Паренето все още беше там, но не толкова вцепеняващо колкото преди. Сега зрението й беше съвсем леко замъглено.

Мъжът стоеше точно пред нея. Алисън имаше чувството, че го познава, но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни откъде.

Той беше спуснал няколко сантиметра надолу веригата, която държеше ръцете й. Сега краката й докосваха пода, но нямаха сила. Тежестта й все още падаше върху ръцете и веригата се впиваше в китките й, където беше протрила кожата й. Металът опасваше незащитената й оголена плът. Алисън имаше чувството, че ръцете й са пълни с кръв балони, и едно леко пробождане ще ги спука в зрелищен водопад.

Тя често губеше и възвръщаше съзнание, затова нямаше представа откога я държат в плен.

Мъжът продължаваше мълчаливо да я оглежда. Голото й тяло беше още по-красиво с леките порязвания и разкъсвания, които й беше направил. Поне така го виждаше той. Кръвта, която беше изтекла от раните, бе оцветила кожата й в красиви тъмночервени шарки, и видът й го изпълни с почти неудържимо вълнение. Тялото му реагира по съответния начин.

Те се гледаха един друг дълго, докато изненадващо, мъжът пръв отмести поглед. Обърна се и се приближи до работния тезгях в ъгъла.

Действието му предизвика паника у Алисън. През нощта похитителят я беше налагал с тежък камшик като робиня от XVIII век, докато тя припадна. Не беше изпитвала такава силна, умопомрачаваща болка.

— О, моля те, недей! — Думите се отрониха от напуканите й устни и очите й отново се напълниха със сълзи. — Не… не и отново!

Алисън нямаше представа защо е там, защо я беше отвлякъл мъжът и защо я изтезава по този начин. Беше ли свързан с баща й? Мъжът не беше изрекъл нито дума. Само я гледаше или я биеше.

— Моля те, кажи нещо… — изрече тя. — Защо ми причиняваш това?