Крис Картер - Отмъстителят

— Преди седмица и нещо? — попита Робърт.

— Да — потвърди момчето. — Мисля, че беше два-три дни прежди полицаите да дойдат да разпитват първия път.

Този път Хънтър и Гарсия се спогледаха обезпокоени.

От радиопредавателя на колана на полицай Удс се разнесе силно пращене. Той бързо го извади, докато ставаше.

— Моля за извинение, госпожо — каза и после се обърна към двамата детективи: — Чакам да получа информация. Сигурно затова ме търсят. Ще ви чакам навън. — Отново погледна госпожа Слоун, която се готвеше да стане. — Всичко е наред, госпожо. Не ме изпращайте. — Удс излезе от стаята.

Робърт поднови разпита:

— Успя ли да видиш добре инженера?

— Видях го само в гръб, докато беше горе на стълба — с разочаровано изражение отговори момчето. — Беше висок като вас двамата. И не беше дебел като двамата инженери от „AT&T“.

— Слаб ли беше? Мускулест? — попита Карлос.

— Не можах да видя. Той беше с яке.

— Работно яке на „АТ&Т“?

— Не си спомням, но мисля, че не беше такова.

— А цветът на косата му?

Марлон отново поклати глава обезверено.

— Съжалявам, не можах да видя. Човекът носеше бейзболна шапка. Не го огледах много внимателно, защото той не правеше нищо лошо. Сетих се за него само защото ме попита полицаят, който току-що излезе. Единствените непознати, които видях на улицата през последните седмици, бяха инженерите от „AT&T“, третият инженер, за когото ви разказах, и полицаите. Това е всичко.

— А колата му? — попита Хънтър. — Ти каза, че бил черен джип „Джи Ем Си Юкон“?

— Да.

Робърт видя, че госпожа Слоун пак погледна часовника си.

— И имала багажник на покрива?

— Да.

— Забеляза ли нещо друго около колата? Например… имаше ли вдлъбнатини или драскотини? Броня или стикери на стъклата? Нещо, което си спомняш?

Марлон наведе глава.

— Не. съжалявам. Видях само, че беше черен джип „Юкон“.

Хънтър и Гарсия отново се спогледаха. Нямаше какво повече да научат от Марлон и майка му, която вече изглеждаше доста нетърпелива.

Двамата детективи станаха, благодариха на Марлон и госпожа Слоун и се отправиха към вратата. Докато госпожа Слоун ги изпращаше, Робърт се обърна към нея:

— Терапевтичният сеанс, на който ще водите Марлон сега, за социално тревожно разстройство и паника ли е?

Тя се намръщи, предимно защото се изненада от точната диагноза. Отговорът й беше много по-предпазлив отпреди:

— Да…

Хънтър погледна Марлон, който стоеше зад майка си. Момчето беше чуло въпроса и, изглежда, се чувстваше малко неудобно.

— Откога ходи на терапия? — попита Робърт.

Този път госпожа Слоун се намръщи още повече.

— Съжалявам, но не разбирам защо това ви интересува, детектив.

— Терапията не помага много, нали?

Жената придоби обиден вид.

— Трябва да престанете да посещавате терапевта — заяви Хънтър.

Марлон се подсмихна.

— Моля? — попита госпожа Слоун.

— Трябва да престанете да посещавате терапевта — повтори детективът.

— Защо, за Бога?

Хънтър погледна момчето и после пак майка му.

— Тъжната истина е, че терапията и сеансите при психиатри са предимно вятър и мъгла. В техен финансов интерес е да карат пациентите да идват отново и отново. Състоянието на Марлон е много по-често срещано, отколкото си мислите, госпожо Слоун. И макар да смятате, че помагате на сина си, като се държите прекалено покровителствено, не е така.

Тя се втренчи ядосано в Хънтър. В очите й блесна гняв.

Робърт пренебрегна погледа й и се обърна към момчето:

— Опитай се всяка седмица да извървяваш по една пресечка извън зоната си на удобство, Марлон, колкото и далеч да е това. Ако не можеш една пресечка, опитай половин. Намери пейка в парк и седни. Когато дишането ти се успокои, попитай случаен минувач колко е часът. Следващата седмица попитай двама. По-следващата — трима. Следващия месец извърви още една пресечка извън новооткритата зона на удобство и повтори същото. Преди да усетиш, ще имаш нови приятели и ще забравиш тревожността.

Гневният поглед на госпожа Слоун се замени със заинтригуваност.

— Не ти трябва безсмисленото бръщолевене на терапевт, за да решиш проблема, Марлон — добави Хънтър. — Ти можеш да го направиш сам. По една малка победа всеки път.

Червей предпазливо вдигна лявата си ръка и я доближи до лицето си, но връхчетата на пръстите му не докоснаха нищо. Те минаха на по-малко от сантиметър от подутата плът около лявото му око.

В прожекционния салон по-рано през деня този номер беше проработил. Използвайки двата си палеца и показалеца, той беше успял да задържи очите си отворени, докато на големия екран пред него се появяваха ужасяващите образи. Чудовището, изглежда, нямаше нищо против. Дори се засмя на глас и каза на Червей, че това е находчив ход.