Крис Картер - Отмъстителят

— Между другото, тази група е страхотна — отбеляза той и посочи тениската на хлапето.

Марлон бавно вдигна глава и погледна Робърт. На лицето му бяха изписани съмнение и изненада. Този път момчето не прекъсна зрителния контакт.

— Знаете за „Естетик Пърфекшън“? — За разлика от изражението в тона му имаше много повече съмнение отколкото изненада.

Детективът кимна.

— Гледал съм ги на живо два пъти.

Марлон нагласи очилата на носа си и се втренчи в детектива.

Робърт разбра, че момчето го изучава и преценява.

— Наистина ли? — попита Марлон. Съмнението в тона му се беше превърнало в недоверие. — Имате ли любима песен?

Хлапето е умно — помисли си Хънтър — и много предпазливо Марлон беше приел дружеската забележка и я бе превърнал в проверка.

— Не бих казал, че имам любима песен — отговори Робърт. — Харесвам повечето им парчета, особено последните два албума, но ако трябва да избирам, може би „Антитяло“ или „Блед“, или „Угаси лампите“. А ти? Имаш ли изобщо любима песен?

Момчето се поколеба отново, видимо изненадано от отговор, какъвто не очакваше. В резултат на това най-после се отпусна. Устните му неволно се извиха в лека усмивка.

— „Антитяло“ е страхотна песен — призна. — Много харесвам и „Нечовек“. Но съм съгласен, че повечето им парчета са жестоки. — Той изучава Хънтър още малко. — А чували ли сте за група на име „Год Модюл“?

Робърт се замисли.

— Не, мисля, че не съм.

— Щом харесвате „Естетик Пърфекшън“, ще харесате и тях. Трябва да ги чуете.

— „Год Модюл“ — кимна Хънтър. — Благодаря. Ще го направя.

Госпожа Слоун проследи разговора им с изненадано и същевременно заинтригувано изражение на лицето. Тя много рядко беше виждала сина си с готовност да повежда разговор с непознат.

— Извинете — обърна се Робърт към нея. — Знам, че времето ви притиска.

— Ами… да, малко. — Тя погледна сина си.

— Марлон — започна Хънтър, — би ли повторил онова, което си разказал на полицай Удс?

Момчето кимна.

— Разбира се. Попитаха ме дали си спомням да съм виждал превозно средство или някой да се мотае на улицата през последните седмици, например човек, който не живее тук, или кола, която не съм виждал досега.

— Точно така — потвърди Робърт.

— Бих искала да подчертая, че Марлон не обича да напуска дома си — намеси се госпожа Слоун. — Той не се чувства удобно навън.

— Мамо — прекъсна я Марлон едновременно подразнен и смутен. — Какво от това, че обичам да стоя вкъщи? Нали имам очи? И стаята ми има голям прозорец, през който обичам да гледам. — Той леко размърда рамо, освобождавайки се от прегръдката на майка си.

— Значи си видял нещо от твоя прозорец? — попита Хънтър със спокоен и сериозен глас, насочвайки вниманието на момчето към себе си и повода, по който бяха дошли.

— Да — отговори хлапето и се отмести няколко сантиметра по-далеч от майка си. — От прозореца на моята стая се открива доста хубава гледка на по-голямата част от улицата.

Докато бяха навън, Робърт беше забелязал стратегическото положение на къщата на семейство Слоун по отношение на улицата и дома на семейство Бенет.

— Добре, и какво видя?

— Нека първо ви разкажа малко предистория — започна Марлон. — Преди четири седмици имаше някакъв проблем с единия телефонен стълб на улицата, по-точно онзи пред № 8456. — Момчето посочи на север. — Всички телефони наоколо не работеха.

— Да, спомням си — пак се обади госпожа Слоун.

Преди да продължи, Марлон я погледна, сякаш искаше да каже: „ Остави ме да говоря, мамо.“

— Късно следобед — продължи той — дойдоха двама инженери от „AT&T“ и ги поправиха. Видях ги да работят по кабелите на върха на стълба.

Хънтър кимна, но не каза нищо, оставяйки момчето да говори свободно, без да го прекъсва.

— Стори ми се странно, че два дни по-късно дойде друг инженер и работи по същия телефонен стълб.

Гарсия се намръщи.

— Защо ти се стори странно?

Марлон отново нагласи очилата си.

— Ами, първо, защото вече нямаше проблем с телефонните линии. Бяха ги поправили преди два дни. И второ, защото инженерът беше сам и използва телескопична стълба, за да стигне до кабелите на върха на стълба, който е доста висок. Инженерите от „AT&T“ имаха камион с кран с кош.

Карлос погледна партньора си, който не откъсваше очи от момчето.

— И после, преди седмица и нещо, същият самотен инженер работеше горе на същия телефонен стълб. Пак с телескопична стълба, не с камион с кран с кош, но този път го видях, когато си тръгваше. — Марлон млъкна, може би за ефект, а може би да си поеме дъх. — Не караше бус на „AT&T“, нито друг фирмен бус, а джип „Юкон“, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Джипът беше като на мама, само че черен. Човекът сложи стълбата на багажника на покрива и потегли.