Крис Картер - Отмъстителят

Робърт наклони глава на една страна, за да привлече вниманието на момчето.

— Здравей — махна му с ръка той. — Аз съм детектив Хънтър от лосанджелиската полиция, а това е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия. Ти сигурно си Марлон, нали?

Хлапето кимна мълчаливо. Погледна детективите за не повече от секунда и отмести очи.

Удс отправи на Хънтър и Гарсия поглед, който говореше: „Казах ви, че момчето е срамежливо“.

— Здравей, Марлон — рече Удс, поглеждайки над рамото на госпожа Слоун. — Това са детективите, за които ти казах, че може би ще искат да ти зададат няколко въпроса. Ще им кажеш ли онова, което разказа на мен?

— Съжалявам — намеси се майката, — но това ми се струва загуба на време, и нашето, и вашето. Той няма да им каже нищо повече от онова, което вече ви разказа. — Тя погледна часовника си. — И след по-малко от час имаме сеанс при терапевт. — Госпожа Слоун се обърна и погледна сина си: — Трябва да тръгваме.

Хънтър наблюдаваше момчето. Когато майката спомена думата „терапевт“, Марлон погледна наляво, стисна устни и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Негативната реакция показа, че не харесва много терапевтичните сеанси.

— Ще отнемем колкото е възможно по-малко от времето ви, госпожо Слоун — спокойно каза Хънтър, опитвайки се да вдъхне увереност на нея и на момчето. — Но това наистина е важно. — Преди тя да успее да отговори, той се обърна направо към хлапето: — Марлон, ще та бъдем много признателни за помощта. Само ни отдели няколко минутки от времето си, моля.

Момчето пристъпи напред и застана до майка си.

— Може ли да видя документите ви? — попита Марлон и този път задържа по-дълго погледа си върху детективите.

Въпросът изненада всички, дори майката, която погледна сина си така, сякаш се беше държал грубо и невъзпитано.

— Разбира се — отвърна Хънтър, извади служебната си карга и я даде на хлапето.

Гарсия направи същото.

Момчето ги разгледа внимателно и дълго, сякаш беше експерт и можеше да прецени дали са фалшиви или истински.

— Отдел „Убийства“ — каза Марлон и върна документите на детективите.

— Моля? — изненада се госпожа Слоун и погледна първо сина си, а после Хънтър и Гарсия. Беше пропуснала да забележи този детайл, когато погледна служебните карти на детективите. — Отдел „Убийства“?

— Точно така, госпожо — отвърна Робърт и пак й даде документите си. — За жалост онова, което започна като отвличане от къщата малко по-нататък по улицата от вашата, ескалира в убийство. Трупът на жената беше намерен вчера сутринта. Затова отново посещаваме всяка къща.

— Боже мой! — възкликна госпожа Слоун и му върна документите. Раздразнението й се изпари. — Много съжалявам да го чуя. Нямах представа. — Тя сложи ръка на рамото на сина си и го прегърна покровителствено.

— На този етап всяка информация, колкото и незначителна да изглежда за другите, може да е много важна за нас — добави Хънтър.

— Разбира се, разбира се — с извинителен тон отговори жената и отстъпи вляво. — Влезте, моля.

Хънтър, Гарсия и полицай Удс последваха госпожа Слоун и Марлон и се озоваха в малко преддверие, минаха покрай извито стълбище и влязоха в дневната на къщата. Старинни мебели украсяваха голямото и много приятно пространство. Стените, облепени с тапети на широки райета в тъмнозелени и маслиненозелени нюанси, бяха декорирани с няколко картини с маслени бои, всичките оригинали. В средата на стаята имаше голям пухкав килим в зелено и бяло и внушителен комплект викториански махагонови кресла и канапета с дърворезба. На тавана беше окачен елегантен кристален полилей, който обливаше помещението в успокояваща светлина.

Госпожа Слоун покани полицаите да седнат и заедно със сина си се настани на едното канапе. Хънтър и Гарсия седнаха на другото, а Удс избра едно от креслата. Госпожа Слоун отново сложи ръка на рамото на сина си.

Вниманието на Робърт беше приковано в момчето. Хлапето беше ужасно стеснително. Чувстваше се неудобно и неловко в присъствието на хора, особено непознати, и справянето се проявяваше под формата на минимално общуване, предпазливо, плахо поведение и малко или никакъв зрителен контакт. В резултат на чувствата си Марлон вероятно подсъзнателно беше изградил защитна стена около себе си. В днешния свят това не беше рядко срещано поведение. Прегръдката на майка му, изглежда, го смущаваше.

Хънтър не желаеше да им отнема много време, но искаше и да предразположи момчето и да го накара да се отпусне.