Крис Картер - Отмъстителят

Всеки ден, след като Червей почистеше след закуската, мъжът го заключваше в килията му и го държеше там до вечерта, когато влизаше и или го биеше, или го изнасилваше, или и двете. След това обикновено му позволяваше да изяде остатъците от храната. Обикновено, но невинаги.

Но все още не беше вечер. Не можеше да е. Червей беше сигурен в това. Той нямаше часовник и нямаше как да знае колко е часът, но нещо му подсказваше, че е рано следобед. От друга страна обаче, похитителят не се нуждаеше от извинение да нахлуе в килията на Червей, когато си поиска и като метеоритен дъжд да излее гнева и сексуалната си извратеност върху малкото момче.

Със смесица от гняв и сковаващ крайниците страх Червей напрегна тяло, стисна зъби и зачака първия удар — от ръка, колан или камшик. Никога не знаеше. Този път обаче нямаше удар.

— Хайде, ставай, Червей — заповяда Чудовището.

Той го наричаше Чудовището наум, защото какъвто и да беше, похитителят не беше човешко същество.

Момчето си помисли, че не е чуло добре. Не думите, а тона на мъжа. В него не прозвуча гняв. Това му напомни за деня, в който го срещна близо до училището. Червей знаеше, че ще проклина този ден до края на живота си.

— Хайде, Червей, стани и ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Да, Червей беше чул добре. Тонът на похитителя беше спокоен и подканващ, почти закачлив.

Червей бавно спусна ръце и погледна мъжа. Очите му постепенно се приспособиха към светлината, която проникваше от коридора. Чудовището стоеше на прага и го гледаше. В изражението му нямаше гняв.

— Хайде, хайде — повтори мъжът и плесна с ръце два пъти. — Нямаме цял ден. Да вървим. — Той врътна глава към коридора, обърна се, прекрачи прага и зачака.

Червей не можеше да разбере какво става, но беше сигурен, че не иска да кара Чудовището да чака. Момчето скочи на крака, пое дълбоко влажния въздух с мирис на мухъл и тръгна след похитителя.

Мъжът го поведе нагоре по скърцащите дървени стъпала към втория етаж. Влязоха в стая, която беше заключена с катинар, където на Червей не беше позволено да ходи. Помещението беше сравнително малко, двайсетина квадратни метра, с тъмносив линолеум на пода и един прозорец в средата на западната стена, обкован със стоманени плоскости. Никой не можеше да види нищо през него. Стените и таванът бяха боядисани в черно и празни. В единия ъгъл имаше лампа, която озаряваше стаята в студена, оранжева светлина. Нямаше мебели, освен двуместно черно кожено канапе, поставено вдясно от вратата и срещу прожекционен екран, монтиран на отсрещната стена. Червей за пръв път долавяше такава противна сладникава и мускусна миризма, каквато се разнасяше в стаята. Стомахът му се присви и без да усети, момчето затаи дъх и стисна устни.

Докато оглеждаше зловещата стая, забеляза, че канапето е покрито с дебел непромокаем найлон.

— Обичам да наричам това моя киносалон — каза Чудовището, влезе вътре и гордо разпери ръце, сякаш се готвеше да прегърне невидим приятел.

Червей стоеше на прага и уплашеният му поглед се стрелкаше из помещението.

— Идеален е, нали? — ухили се Чудовището. — Е, искаш ли да гледаш филм заедно с мен, Червей? — Той говореше оживено, като любящ баща на сина си.

Момчето най-после си пое дъх и веднага му се догади. Отправи поглед към Чудовището, но не знаеше как да отговори. Мъжът видя колебанието му и му помогна.

— Но, разбира се, че искаш, нали, Червей? — Кимна два пъти, за да наблегне на решението, което беше взел от името на момчето.

Отворил широко очи, Червей се колебаеше. Неизвестно защо, тази стая го плашеше повече от подземната му килия.

— Не е ли така, Червей? — повтори Чудовището, този път с твърд и заплашителен глас.

Момчето почувства, че цялото му тяло се разтрепери, и кимна.

— Чудесно. Ела тук и седни. — Мъжът потупа два пъти по канапето.

Червей внимателно затвори вратата, предпазливо влезе в стаята и седна там, където беше посочил мъжът. Найлоновата покривка изскърца.

Чудовището взе дистанционното и се настани до момчето.

Несигурен и с кожа, настръхнала от страх, Червей гледаше право напред, твърде уплашен да погледне похитителя.

— Мисля, че този филм ще ти хареса. Нов е. — Чудовището натисна бутона за включване и се облегна назад.

Тялото на момчето беше сковано като дъска. Седеше на ръба На канапето, пъхнало ръце под краката си.

Когато първите образи изпълниха екрана, момчето се намръщи. Нямаше заглавие, нито имена на актьори или създаваща определено настроение музика. Филмът започна направо с кадър отблизо на лицето на жена, която изглеждаше на двайсет и няколко години. Сините й очи бяха пълни със сълзи, зачервени и подпухнали от плач. Дългата й руса коса беше разпусната и падаше на раменете.