Крис Картер - Отмъстителят

Бейли погледна Грейс. На лицето й беше изписана смесица от погнуса и озадаченост.

Тя най-после го погледна.

— Истинска ли е снимката? — попита той. — В днешно време с наличието на Фотошоп никой не може да бъде сигурен, нали?

— Мисля, че е истинска — с треперещ глас отговори Грейс. — Това е моментална снимка, Ричард. Направена с Полароид. Като едно време. Не можеш да я преправиш с Фотошоп.

Кметът отново погледна снимката.

— Права си — съгласи се. — Знаеш ли коя е тази жена?

Грейс поклати глава.

— Не съм я виждала. А ти?

— И аз.

Минаха няколко напрегнати секунди.

— Не бях сигурна дали да я покажа на теб, или да я дам направо на полицията или на Тайните служби.

Бейли остави снимката на бюрото, но продължи да я гледа. Дланите му бяха влажни от пот, а главата му изпълнена с въпроси. Вярно, през годините той беше получил един тон откачени писма, но никога такова нещо. Умът му работеше на бързи обороти.

— Как беше доставена пратката, Грейс?

— Пристигна в плик на „ФедЕкс“. Адресът е фалшив. На затворена, закована с дъски бакалия.

Кметът озадачено повдигна вежда.

— В теб ли е пликът?

— Да, разбира се. Ще отида да го взема. — Тя тръгна.

— Почакай, Грейс — извика Бейли. — Имаме ли латексови ръкавици някъде в кабинета?

— Ами… — Тя го погледна, присвивайки очи. — Тук в кабинета мисля, че няма. — Грейс се поколеба за секунда. — Но в отдел „Поддръжка“ сигурно имат. Служителите им ги носят.

— Обади им се и им кажи да ни донесат два чифта. Незабавно.

— Веднага.

— Освен това — отново я спря Бейли — имаме ли някакви найлонови пликчета, които се запечатват? Нещо, в което държим документи?

Жената се замисли.

— Имам кутия с пликчета за сандвичи в чекмеджето. С лентички за запечатване.

— Ще свършат работа. Донеси ги.

Тя кимна и бързо излезе от кабинета. Няколко минути по-късно се върна с опаковката от „ФедЕкс“, кутия латексови ръкавици и кутия прозрачни найлонови пликчета за сандвичи. Грейс даде всичко на Бейли, който веднага надяна ръкавици и сетне прочете информацията за подателя на гърба на плика от „ФедЕкс“.

— Тайлър Джордан? — промълви той и се намръщи.

— Проверих в адресната ти книга — обясни Грейс, — но такова име няма, затова отворих пакета.

Кметът беше убеден, че името на подателя и адресът са фалшиви, но пак искаше да го потвърдят.

— Показа ли снимката на някой друг?

— Не, разбира се.

— Тогава никой освен теб не я е докосвал?

— Не — отвърна Грейс и разтревожено кимна.

Бейли се съмняваше, че подателят е бил толкова глупав, че да остави пръстови отпечатъци, но трябваше да се увери и в това. Извади две пликчета за сандвичи от кутията и сложи в тях снимката и опаковката от „ФедЕкс“.

— Вътре има и бележка, Ричард — напомни му Грейс и кимна към плика на бюрото му.

Бейли беше толкова стъписан от фотографията и отчаяното изражение на жената, че беше забравил за бележката, за която бе споменала асистентката му. Той взе плика и го наклони на една страна, за да изтръска в ръката си листа хартия.

Грейс затаи дъх.

Бейли разгърна бележката и се втренчи в написаното. Не намери никакъв смисъл в думите, докато не стигна до последните две изречения. И тогава изражението му коренно се промени.

Ако не го познаваше добре, Грейс би се заклела, че кметът на Лос Анджелис е завладян от страх.

За момент той изглеждаше като парализиран. След това ръката му мълниеносно се стрелна към телефона на бюрото.

Четири дни по-рано

Човекът, който седеше на място 9А, беше идеален пътник по стандартите на екипажа. Когато се качи на самолета, той се усмихна учтиво на стюардесите и после търпеливо изчака пътниците на пътеката между редовете пред него да сложат ръчния си багаж в съответните отделения. В него нямаше следа от безпокойство: не скръстваше притеснено ръцете, не казваше раздразнено „извинете“ и не пристъпваше неспокойно от крак на крак. След като седна на мястото си, човекът не поиска абсолютно нищо, дори и чаша вода.

Въпреки че всички стюардеси на борда на полет 387 от Сакраменто за Лос Анджелис бяха млади и много красиви, пътникът от място 9А не ги поглеждаше, нито правеше опити да ги сваля с евтини реплики.

Мъжът привлече вниманието на Шарън Барнард, най-младата от трите стюардеси в самолета, и тя изпита любопитство да разбере с какво си изкарва прехраната пътникът. Дрехите му не издаваха много — тъмносив костюм с бяла риза с безупречно завързана черно-бяла вратовръзка. Можеше да е бизнесмен като половината пътници на този ранен сутрешен полет, но му липсваха обичайните атрибути — дипломатическо куфарче, лаптоп или таблет и смартфон.