Крис Картер - Отмъстителят

Робърт се втренчи в детектива. Не беше необходимо Сандърс да го казва. Той се опасяваше от същото, което си мислеха Робърт и Карлос — Никол Уилсън беше само началото.

Техните пет минути изтекоха. Срещата беше адски скучна, но наближаваха избори и кметът Ричард Бейли трябваше да издържи по няколко такива срещи всеки ден, и го правеше с безупречна усмивка и напълно заинтересувано изражение на лицето. Откакто беше влязъл в света на политиката преди повече от едно десетилетие, той беше научил, че всеки глас е важен, а двете жени, които седяха пред него, представляваха група от над хиляда гласоподаватели от Южен Лос Анджелис.

— Напълно разбирам възгледите ви — каза кметът, обръщайки се към тънката като върлина русокоса жена, която току-що беше приключила петминутен монолог, на който той не бе обърнал внимание. Столовете на гостите бяха стратегически поставени с гръб към кръглия часовник на стената зад тях в кабинета му. Така, докато ги гледаше, кметът Бейли можеше постоянно да следи времето, без да оставя убеждението, че е груб и невъзпитан, като поглежда ръчния си часовник през две минути. — И ако бъда избран за още един мандат — продължи той, омайвайки ги с друго много добре отрепетирано изражение, което уверяваше посетителите, че говори сериозно, — със сигурност ще предложа тези възгледи за обсъждане пред съответните комисии. Имате думата ми.

Бейли стана и оправи ръкавите на сакото си.

Жените също станаха.

— За мен беше абсолютно удоволствие, дами, и искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете при мен — добави той и протегна ръка. Ръкостискането му беше добре отработено като цялостното му представяне — достатъчно крепко, за да покаже авторитетност и власт, но не прекалено силно. Кметът Бейли изпрати двете жени до вратата и им се усмихна още веднъж за довиждане.

Грейс Хамилтън, личната му асистентка, стоеше във външния кабинет и държеше стандартен кафяв плик.

Както винаги Грейс беше безупречна. Днес беше с морскосин костюм, който й стоеше изключително добре, и бяла копринена блуза, но изражението на лицето й съвсем не беше спокойно и усмихнато както обикновено.

— Ричард — каза тя и пристъпи към него, след като двете посетителки си тръгнаха.

Кметът настояваше Грейс да се обръща към него на малкото мy име. Желанието му не се дължеше на опити да я сваля, макар че той обичаше да флиртува и много го биваше в това отношение, а защото не харесваше официалности в кабинета си… пък и това го караше да се чувства по-млад.

Бейли се вгледа в нея и се сепна. В очите й имаше страх.

— Грейс, наред ли е всичко? — В изражението му и тона на гласа му нямаше нищо престорено. Загрижеността му беше неподправена.

Грейс Хамилтън никога не обсъждаше нищо с кмета в чакалнята.

— Може ли да поговорим на четири очи, моля? — Гласът й звучеше нервно и настойчиво.

— Разбира се — отговори той, кимна, отстъпи встрани и я покани в кабинета си.

Асистентката влезе, затвори вратата и последва Бейли до голямото му дъбово бюро.

— Какво има? — попита той, обръщайки се с лице към нея.

— Това пристигна тази сутрин — каза тя и вдигна плика, който носеше. — Адресирано е до теб и е маркирано като „спешно — лично и поверително“.

Бейли я погледна.

— Да. Е, и? Всяка седмица получавам купища такива писма. Прегледа ли съдържанието?

— Да — кимна Грейс. — Има снимка. — Тя млъкна, сякаш да си поеме дъх. — И бележка.

Бейли отмести поглед към плика.

Тя му го даде.

Без да сяда, той го отвори и бръкна вътре. Първото, което извади, беше моменталната снимка с размери десет на петнайсет сантиметра.

Грейс с отвращение отмести поглед встрани.

Бейли погледна изображението и се вцепени. В стомаха му зейна яма, която заплаши да го погълне целия.

— Какво е това, по дяволите?

Снимката беше на женско лице, което обаче съвсем не беше красиво. Тъмнокестенявата й коса беше мръсна, мокра от пот и залепнала за потното чело и от двете страни на лицето. Гримът й беше размазан от сълзи и се стичаше по лицето, образувайки тънки тъмни линии, които се събираха в дебелата кърпа, завързана на устата й толкова стегнато, че разпъваше мъчително лицето й и се врязваше в краищата на устните й. Под кърпата кръвта беше завършила мотива от тънки линии, започнат от сълзите. Сърцето на Бейли обаче се сви от израза в очите на жената — умоляващ, изпълнен със страх и напълно лишен от надежда. Вид на човек, който дълбоко в себе си знае, че никой няма да му се притече на помощ навреме.