Крис Картер - Отмъстителят

— Така бих постъпил аз — съгласи се Робърт, — ако исках да знам само дали пътят е оживен или не. Това обаче не е било достатъчно за убиеца. Той е твърде внимателен. Искал е да знае специфични детайли. — Посочи колата, която отминаваше. — И затова сигурно е наблюдавал пътя дни наред.

Гарсия не изглеждаше много убеден.

— Специфични детайли?

— Обичайното ежедневие — отвърна колегата му. — Всяка улица го има. Особено изключителна и трудно достъпна като тази. Всички го правим, Карлос. Придържаме се към установен ред, защото сме същества на навика. Ходим на фитнес в определен час, в определени дни отиваме да играем голф или покер, на уроци по балет или дълги разходки и така нататък. Убиецът е планирал отвличането твърде добре, за да рискува някой, който отива или се връща от йога, да го види да изнася жертвата от къщата. Той е искал да разбере режима на тази улица, рутинната й практика. — Робърт се обърна към къщата на семейство Бенет. — Но искаш ли да знаеш нещо, което не е рутинно?

Гарсия се замисли за секунда.

— Вечерите, в които Никол е гледала детето на семейство Бенет.

— Именно. Това се е случвало спорадично. Те са я викали, когато са ги поканели някъде и е трябвало да излязат. И според онова, което е казала госпожа Бенет на отдел „Изчезнали лица“ — Хънтър кимна към папките на предната седалка, — тя се е обадила на Никол по обяд в деня на отвличането и я помолила да гледа сина им същата вечер. Било е в последната минута, така да се каже. А без да знае предварително в кой ден ще нанесе удара…

— Убиецът е трябвало да наблюдава улицата цяла седмица — довърши мисълта му Карлос. — Да разбере движенията, навиците, ден след ден.

Робърт кимна.

— Не е било сто процента сигурно, но определено му е дало много по-ясна представа какво трябва да се опита да избягва. Трябва отново да разпитаме жителите на квартала. Ако ни провърви, може някой да е забелязал нещо в дните преди отвличането.

За пръв път от две седмици над Централен Лос Анджелис започнаха да се събират гъсти дъждовни облаци, известяващи, че предстои пореден летен порой. Това съвсем не беше изненадващо, като се имаше предвид колко горещо беше през последните няколко дни. Когато Хънтър и Гарсия се върнаха в Главното управление на полицията, заваля проливен дъжд с капки, големи колкото куршуми.

Карлос отиде в кабинета им да прегледа някои материали, а Робърт потегли към Рамирес Стрийт в центъра на Лос Анджелис, където се намираше отдел „Изчезнали лица“. Беше му се обадил детектив Трой Сандърс, който му каза, че много ще се радва да се срещнат и че ще бъде в кабинета си следобед.

Детектив Сандърс беше шефът на специалното подразделение на отдел „Изчезнали лица“ и също така ръководеше разследването за отвличането на Никол Уилсън.

Хънтър го намери до автомат за напитки и сандвичи на етажа на детективите, който беше точно копие на отдел „Обири и убийства“ — семпло пространство, където се помещаваше хаотичен лабиринт от бюра. Нивото на шума наподобяваше рибен пазар в неделна сутрин.

Трой Сандърс беше на четирийсет и няколко години, висок метър и осемдесет, колкото Робърт, с обръсната глава, изпъкнало чело, волева брадичка и широки рамене. Очите му, ясни и светлосини, приятно контрастираха на загорялата от слънцето кожа. Проницателният му поглед говореше за опит и знания.

Той си взе газирана вода, два шоколадови десерта и кутийка ментови бонбони от автомата и покани Хънтър в кабинета си, който беше по-малък, но много по-подреден от този на Робърт и Карлос.

— Ментов бонбон? — предложи Сандърс, докато отваряше кутийката „Айс Брейкърс“.

— Не, благодаря.

Сандърс пъхна две бонбончета в устата си.

— Може би е само при мен, но тази професия сякаш оставя лош вкус в устата ми всеки ден. Ям тонове от тези неща.

Робърт напълно го разбираше.

— Материалите са тук. Приготвил съм ги за теб. — Сандърс се приближи до скромното си бюро и взе зелена папка, сложена най-отгоре върху висока и подредена купчина.

Хънтър не се изненада от броя на случаите на бюрото на Сандърс. Отдел „Изчезнали лица“ на лосанджелиската полиция разследваше някъде между двеста и триста съобщения за изчезнали пълнолетни хора всеки месец и най-малко два пъти повече за непълнолетни под шестнайсет години. Противно на обществените представи и въпреки факта, че приблизително седемдесет процента от всички изчезнали пълнолетни бяха откривани или доброволно връщани до седемдесет и два часа, новият федерален закон забраняваше спазването на „период на изчакване“, преди да се поеме случаят. Това означаваше, че веднага трябва да започне разследване и да се създаде досие за всяко прието обаждане за изчезнал човек.