Крис Картер - Отмъстителят

Хънтър неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Колко време е минало, преди тя да умре? — попита Гарсия. — Колко време може да издържи човек на болката, преди постепенно да загуби съзнание и да настъпи смърт?

Каролин колебливо поклати глава.

— Това зависи от няколко фактора, Карлос. От силата и здравето на жертвата. Тази жена, изглежда, е била напълно здрава — с добър тонус на мускулите, не е пушела, със силни бели дробове, здрав черен дроб и бъбреци. Но дори ако греша, убиецът може да е удължил процеса, колкото е искал, като я е изправял, намалявайки налягането в мозъка, и после, след час и нещо, отново да я е обръщал с главата надолу.

— Установи ли приблизителния час на смъртта, докторе? — попита Хънтър.

— Ако предположим, че тялото е било държано на стайна температура след смъртта, а аз не открих признаци за противното, бих казала, че тя е мъртва от около трийсет часа — обясни съдебният лекар.

Хънтър и Гарсия знаеха, че Никол Уилсън е била отвлечена седем дни преди да бъде намерен трупът й, и това означаваше, че убиецът я е изтезавал пет и половина дни подред.

Преди да заговори отново, доктор Хоув си пое дълбоко дъх.

— Но това не е всичко — каза тя.

Двамата детективи я погледнаха изненадано.

— Всичко, което ви разказах за тази жертва… как е била изтезавана и убита… нищо не е по-страшно в сравнение с това.

— В сравнение с кое, докторе? — попита Карлос.

Патоанатомът се обърна и взе нещо от масата с инструментите — прозрачен найлонов плик за веществени доказателства, в който имаше бял лист хартия.

— С това.

— Какво е? — попита Хънтър.

Каролин се втренчи в плика и сетне погледна в очите Робърт.

— Бележка от убиеца. Беше я пъхнал в гърлото на жертвата.

— Почакай. Какво? — Гарсия вдигна ръка, сякаш не беше чул добре.

Хънтър не помръдна.

— Този лист хартия първо е бил навит на руло и после внимателно пъхнат в гърлото на жертвата — обясни доктор Хоув и даде пликчето на Робърт. — Бележката е красноречива.

Листът беше дълъг двайсетина сантиметра и широк дванайсет-тринайсет сантиметра. Чисто бял. Без редове. В средата, написани с кръв, имаше три думи:

АЗ СЪМ СМЪРТ.

След като излязоха от Института по съдебна медицина, Хънтър и Гарсия отидоха за четирийсет и осем минути на мястото, където беше намерен трупът на Никол Уилсън — голямо, пустеещо зелено поле близо до Международното летище на Лос Анджелис. Полето беше дълго осемстотин и широко четиристотин метра. На по-голямата част растяха гъсти дървета като восъчна мирта, бял ясен и калифорнийско пиперено дърво, с изключение на две малки площи, където имаше трева и няколко ниски храста един от западната страна и друг, много по-малък, от югоизточната страна, където беше оставено тялото. На тази полянка се извисяваше самотно дърво, сякаш беше решило да избяга от гористото поле. Трупът на Никол Уилсън е бил сложен на няколко крачки от него.

Детективите не разговаряха много по време на пътуването. Всеки беше потънал в мислите си, мълчаливо преповтаряйки казаното от доктор Хоув и опитвайки се да намери логика в безумния акт.

Но макар и мълчаливо, двамата бяха сигурни в едно — убиец, който беше достатъчно дързък да напише послание с кръв и внимателно да го пъхне в гърлото на жертвата, знаейки, че ще бъде намерено по време на аутопсията, и достатъчно самоуверен да се нарече СМЪРТ, не го беше направил за забавление. Не го беше сторил само за да дразни полицията и да подхранва себелюбието си. Беше го направил по една-единствена причина — да извести на всички, че няма да спре дотук.

Гарсия зави надясно по Пършинг Драйв, когато стигна до Югозападния край на Международното летище, и намали скоростта.

Районът беше отцепен и полицията вече беше определила периметър. Поради уединеното местоположение, наоколо имаше малко любопитни. Онези, които бяха опитали късмета си, бяха държани твърде далеч, за да могат да съзрат нещо интересно, и изглеждаха отегчени и готови да се откажат всеки момент.

Един-единствен репортер се мъчеше да получи някаква информация от полицаите до жълтата лента, на която пишеше: „Полицейска линия — не преминавай“.

Въпреки намаляващия брой през последните години убийствата в Лос Анджелис все още бяха нещо обичайно. В Града на ангелите имаше средно по едно убийство на всеки трийсет и девет часа. Макар че вестниците и новинарските телевизионни станции все още отразяваха някои от тях, убийството вече не представляваше голяма новина, освен ако не включваше някаква сензация — привличащ вниманието фактор, като например замесването на знаменитост, изключително насилие или деяние на сериен убиец.