Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Много бивши пушачи, които познавам, държат пакет за извънредни ситуации, скрит някъде, в случай че нервите им не издържат по една или друга причина. На няколко пъти през последните две години за малко не отворих пакета, но устоях... до снощи. – Таня отмести поглед встрани за момент. – Не трябва да пуша тук вътре и ако можех да понеса ярката светлина навън, щях да пуша на балкона, но... – Тя остави изречението недовършено и поклати глава. – Странно е, че всичко вкусно и всичко, което те кара да се чувстваш добре, е вредно, нали?

Хънтър отново ѝ се усмихна. Подсладената вода започваше да оказва въздействие. Таня прокара език по сухите си устни, погледна детективите и каза:

– Готова съм.

– Таня – рече Хънтър със спокоен и уверен глас и я погледна в очите. – Знам, че ще бъде трудно, затова, моля те, изчакай, колкото искаш, докато се поуспокоиш, но би ли ни разказала за видеообаждането, което си получила снощи, с колкото повече подробности можеш да си спомниш?

Тя отново насочи очи към масичката за кафе и взе чашата с подсладената вода. Двете големи глътки бяха последвани от напрегнато мълчание, след това погледът ѝ стана далечен и се фокусира някъде в празното пространство.

– Добре – най-после каза Таня.

Хънтър и Гарсия извадиха тефтерчетата си.

Тя започна да разказва историята от момента, в който бе излязла изпод душа.

Двамата детективи мълчаливо изслушаха разказа на Таня за събитията. Прекъснаха я само няколко пъти, за да изяснят нещо или да се опитат да я успокоят в моментите, когато споменът ставаше толкова ярък в съзнанието ѝ, че тя се доближаваше до истерия.

Докато им разказваше как е завършило обаждането, Таня отново трябваше да се пребори с чувството си за гадене. Тя посегна към пакета на масичката и с трепереща ръка сложи между устните си последната цигара, но въпреки съчетаното успокояващо въздействие на подсладената вода и никотина нервите ѝ надделяха и отново избухна в сълзи.

Хънтър ѝ даде още една хартиена кърпичка.

По време на двайсетте минути, през които Таня разказа подробностите за видеообаждането, Робърт внимателно следеше не само думите ѝ, но и движенията на тялото и очите ѝ, както и изражението на лицето ѝ. Да, тя показа издайнически знаци. – често повдигаше нервно ръка към лицето си и прибираше паднал кичур коса зад ухото си неспокойно поклащаше глава всеки път, когато казваше нещо, което ѝ беше трудно да повярва, и чоплеше ноктите си, но това бяха признаци на страх. Преживяването наистина я беше вцепенило от ужас.

Гарсия донесе още една чаша подсладена вода и този път Таня не се нуждаеше от подканяне и я изпи цялата на три големи глътки.

Когато изглеждаше достатъчно спокойна, Карлос ѝ зададе първия въпрос.

– Ти ни каза, че когато убиецът е посегнал към телефона на госпожица Уорд, за да приключи обаждането, камерата неволно се е насочила нагоре и си видяла лицето му, така ли?

Таня пак си пое дълбоко въздух на пресекулки.

– Да, но не беше лице.

Гарсия се намръщи.

– Моля?

– Беше маска. Някаква извратена страшна маска.

Карлос хвърли бърз поглед на партньора си и после се премести до ръба на дивана.

– Знам, че ще ти бъде трудно, Таня, извини ме, че те карам да си припомняш онези образи, но спомняш ли си някакви детайли? Можеш ли да опишеш маската?

Тя се втренчи в очите му.

– Дали си я спомням? Няма да я забравя, докато съм жива.

– Таня допря показалеца на дясната си ръка до десния ъгъл на устните си. – Имаше голям отворен разрез от тази страна на лицето, от тук до тук. – Тя прокара пръст от устата по бузата си до дясното ухо. – Нещо като крива, ужасяваща усмивка на клоун. Виждаха се зъбите, но не бяха човешки, а огромни, остри и изцапани с кръв. По устата и брадичката му също беше размазана кръв. – Таня млъкна, за да си поеме дъх. Очевидно се бореше с образите, които ѝ изпращаше паметта. – Другият ъгъл на устата не беше срязан, но беше увиснал и безформен.

Хънтър забеляза, че ръцете ѝ отново се разтрепериха.

– И нямаше нос – добави тя. – Само остатък, сякаш беше отхапан или откъснат от лицето. И очите му бяха като на дявол.

– Като на дявол? – попита Гарсия. – Какво имаш предвид?

– Цветът им.

– Какъв беше цветът им?

– Бяха червени. И не само ирисът. – Таня посочи едното си око. – Целите бяха червени. Нямаше бяло. Приличаха на две пълни с кръв дупки.

Дишането ѝ отново стана затруднено. Отне ѝ момент да го нормализира.

– Останалата част от кожата на лицето му, включително главата – Таня жестикулираше, докато обясняваше, – беше грапава и пореста, сякаш е била обгорена. – Тя отново поклати нервно глава. – Вижте, знам, че беше маска, но беше най-зловещото нещо, което съм виждала. Никога през живота си не съм била толкова уплашена.