Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Умореният ѝ поглед се отмести от лицата им и се насочи към документите и после обратно. Тя кимна веднъж и откачи веригата на вратата.

– Моля, влезте – каза Таня Кейтлин, отвори широко вратата и отстъпи вдясно. Светлината от коридора навън я озари и най-сетне свали булото ѝ от сянка.

Погледът на Хънтър се задържа на нея само няколко секунди. Таня Кейтлин беше олицетворение на нещастието. Дълбоки тъмни кръгове ограждаха подпухналите ѝ очи, които обикновено бяха светлосини, но поради пълна липса на сън и безброй часове плач, сега бяха в светъл оттенък на черешовочервено. Русата ѝ коса бе завързана на разрошена опашка, от която около лицето ѝ бяха паднали няколко кичура. Възпаленият ѝ нос бе зачервен като очите ѝ, а кожата на челото и бузите ѝ беше суха като устните ѝ. Беше облечена в халат в черно и бяло и боса. Цялата миришеше на цигарен дим.

– Моля, влезте – повтори тя и ги покани в дневна, която беше обзаведена пестеливо, но с много вкус. Завесите на цветя на балконските врати бяха дръпнати плътно, оставяйки в стаята да проникне само слаба струя светлина, колкото да не тъне в мрак. Таня посочи към синия диван и двата фотьойла в същия цвят до източната стена. На стъклената масичка за кафе между тях имаше почти празен пакет цигари, а до него

– Буркан от кисели краставички, който служеше за пепелник. Фасовете вътре бяха изпушени до филтъра. В двата срещуположни края на дневната горяха големи ароматизирани свещи. Нежното им ухание на ванилия и горски плодове беше напълно неутрализирано от миризмата на тютюнев пушек.

Хънтър и Гарсия последваха Таня в дневната, но я изчакаха тя да седне първа. Таня се настани на единия фотьойл, онзи най-близо до балкона. Двамата детективи седнаха на дивана срещу нея.

Тя уви халата по-плътно около себе си, сякаш я беше обезпокоил внезапен порив на студен вятър. За няколко секунди, изглежда, се почувства неудобно в първоначалната си поза на самия ръб на фотьойла. Премести се наляво и после надясно и се дръпна назад няколко сантиметра, като през цялото време беше свела очи към коленете си. Накрая седна в средата на възглавницата, със скован гръб и на разстояние от облегалката, прегърбени напред рамене, преплетени пръсти и ръце, пъхнати между коленете.

– Госпожице Кейтлин – започна Хънтър, – съзнаваме колко ви е трудно и ви благодарим, че ни приехте, и за времето, което ни отделяте. Ще бъдем колкото може по-кратки.

Таня не каза нищо и не вдигна глава.

– Разбрахме, че вие и Карън Уорд сте били най-добри приятелки.

Тя кимна леко и отново си пое дълбоко дъх.

И после избухна в сълзи.

Хънтър и Гарсия бяха присъствали на същата ситуация повече пъти, отколкото можеха да си спомнят. Най-добре беше да ѝ дадат няколко минути да се овладее.

Робърт стана и отиде в кухнята. След малко се върна с чаша подсладена вода.

– Вземете – каза той на Таня. – Пийнете. Ще се почувствате малко по-добре.

Тя беше закрила с ръце лицето си. Плачът ѝ се беше превърнал в ридания.

Двамата детективи зачакаха.

– Не разбирам... Просто не... – промълви Таня, докато хлипаше.

– Хайде, госпожице Кейтлин – опита отново Хънтър. – Само няколко глътки. Наистина ще се почувствате по-добре.

След като пак си пое дълбоко дъх няколко пъти, Таня най-после спусна ръце от лицето си. Погледът ѝ намери Хънтър и тя посегна към водата.

– Благодаря.

Робърт ѝ се усмихна съчувствено.

Таня изпи съвсем малка глътка и понечи да остави чашата на масичката за кафе. Гарсия се премести напред на мястото си.

– Още малко, госпожице Кейтлин – подкани я той. – Ще ви помогне, обещавам.

Тя се поколеба, но накрая отстъпи и отново поднесе чашата към устните си. Този път отпи три нормални глътки.

– Моля, наричайте ме Таня – каза и остави чашата. – Да, Карън и аз бяхме най-добри приятелки.

Преди да се върне на мястото си, Хънтър ѝ даде хартиена кърпичка.

Таня пак му благодари и допря единия край на кърпичката до ъгълчето на окото си. Погледът ѝ се отмести към пакета цигари на масичката и може би заради скръбта си тя почувства необходимост да обясни.

– Не съм запалвала повече от две години. – Усмихна се неспокойно. – Това беше пакетът ми за извънредни ситуации. – Ъгълчетата на устните ѝ се извиха леко, но не достатъчно, за да се разтеглят в усмивка. – Вие пушите ли?

– Не – едновременно отговориха двамата детективи.

– А пушили ли сте някога?

Карлос поклати глава.

– Много отдавна – отговори Робърт.