Фредерик Форсайт - Иконата

Шосето с абсурдно име "На ентусиастите" бе може би най-порутената и занемарена улица в цяла Москва. В разцвета на комунизма около него не построен квартал, над които се събираше целият дим на близкия химически завод, чийто филтри приличаха на волейболна мрежа. Единствената проява на ентусиазъм сред обитателите му принадлежеше на онези, които бяха събрали куража да го напуснат.

Според досието му, Леонид Зайцев живееше с дъщеря си, зет си, шофьор на камион, и внучето в апартамент близо до шосето.

В дванайсет и половина в топлата лятна нощ лъскавата черна чайка, чийто шофьор бе подал глава от прозореца да чете зацапаните табели по улиците, спря пред входа на блока.

Фамилията на зетя беше различна, разбира се, и късните посетители трябваше да събудят един сърдит съсед от партерния етаж, за да се уверят, че семейството живее на четвъртия. Нямаше асансьор. Четиримата мъже изтрополиха по стъпалата и почукаха на олющената врата.

Жената, която им отвори сънена и стресната, сигурно беше около трийсетгодишна, но изглеждаше поне с десет години по-стара. Гришин беше учтив, но настоятелен. Хората му нахлуха вътре и се пръснаха да огледат жилището. Нямаше много за гледане: апартаментът беше съвсем малък. Две стаи, миниатюрна баня и кухненски бокс, отделен със завеса.

Жената спеше в една от стаите заедно с шестгодишното си дете, чийто хленч прерасна в рев, когато двама от хората на Гришин обърнаха двойното легло, за да видят дали не се крие някой отдолу. Разнебитеният гардероб също беше отворен и претърсен.

В другата стая дъщерята на Зайцев безпомощно посочи кушетката до стената, където спи баща ѝ, и обясни, че мъжът ѝ преди два дни е заминал за Минск. После явно заразена от детето, захлипа отчаяно и се закле, че баща ѝ не се е връщал от снощи. Била притеснена, но не се обадила в милицията. Решила, че е заспал на някоя пейка в парка.

За по-малко от десет минути хората на Гришин условиха, че в апартамента няма други хора, а полковникът се увери, че жената е прекадено уплашена и невежа, за да лъже. На трийсетата минута четиримата си тръгнаха.

Гришин нареди на шофьора да кара към лагера на шейсетина километра извън града, където бяха задържали Акопов. През остатъка от нощта полковникът лично разпита злочестия секретар. Малко преди зазоряване клетникът през сълзи призна, че сигурно е оставил съдбовния документ на бюрото си. Хлипаше, че никога не му се е случвало подобно нещо, че не може да проумее как е могъл да забрави да го заключи. Молеше за прошка. Гришин кимна и го потупа по рамото.

После излезе навън и извика един от заместниците си.

– Денят се очертава горещ. Нашият приятел вътре е отчаян. Мисля, че малко плуване призори ще му се отрази добре.

После се качи на колата и се върна в града. Ако документът е останал на бюрото на Акопов, мислеше си по пътя, значи или е изхвърлен погрешка, или пък чистачът го е взел. Първото беше невъзможно. Отпадъците от партийната централа се събираха няколко дни, след което се изгаряха под стриктен надзор. Книжата от предишния ден бяха прегледани лист по лист. Без резултат. Значи, оставаше чистачът. Но защо един полуграмотен старец би посегнал на такъв документ? И за какво би могъл да му послужи той? Гришин нямаше ни най-малка представа. Единственият, който можеше да му отговори, бе самият старец. А той определено щеше да отговаря.

Още на зазоряване две хиляди души от гвардията му, в цивилни дрехи, вече бяха плъзнали по улиците на Москва, да търсят възрастен мъж с протрит шинел. Полковникът не разполагаше със снимка, но описанието бе съвсем подробно, чак до трите метални зъба.

Задачата не бе лесна, дори за две хиляди следотърсачи. Скитниците, които се тълпяха в страничните улички и парковете на Москва, бяха десет пъти повече: на всевъзможни възрасти, с всякакъв ръст, всички до един в протрити и прокъсани дрехи. Ако Зайцев наистина бе някъде там, всеки трябваше да бъде проверен. Един от тях щеше да има три метални зъба в устата и черна папка в пазвата. Гришин искаше него. Незабавно. В зората на горещия ден неговите озадачени, но покорни гвардейци обуха цивилните панталони, облякоха летните ризи и се пръснаха из града.

Лангли, Декември 1983

Джейсън Монк стана от бюрото си, протегна се и реши да слезе до кафенето. Беше се върнал от Найроби преди месец и бе подочул, че оценките за работата му са добри, даже в някои случаи и отлични. Повишението му беше в кърпа вързано. Макар и доволен, шефът на Африканския отдел вече съжаляваше, че ще го изгуби.