Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— … не е мъртъв – завърши тя рязко изречението му, но той за първи път долови известна неувереност в тона й. Също така забеляза, че онази предпазливост, която показваше от връщането си насам, най-сетне бе избледняла.

Проктър си пое дълбоко дъх и отново се опита да пренасочи нейните мисли.

— Как е успял този звяр да убие толкова хора?

— Отношението, което е изтърпял, го превърнало в социопатично чудовище. Само едно го държало в подчинение, освен веригите и оковите, разбира се. И това е било обещанието, което отново и отново му повтаряли, че един ден ще го качат горе на повърхността, за да види слънцето, да се топли на лъчите му и да се наслаждава на светлината. Изглежда това се е превърнало в идея фикс за него. Когато успява да се измъкне от лабиринта на подземните тунели, за да попадне в тъмнина дори без луна, решава, че са го измамили. Гневът му разрушава всички задръжки. – Тя направи пауза. – Обаче мечтата му се изпълни… точно преди да умре.

— Нищо добро не му е донесла.

Тя се поизправи в креслото.

— Проктър, като стана дума за подземия… реших да сляза долу.

Това неочаквано съобщение го смая.

— Имаш предвид долу… където си живяла преди?

Тя не отговори.

— Защо?

— За да… се науча да приемам неизбежното.

— Защо да не го направиш тук при нас? Не можеш отново да слезеш долу!

Тя се обърна към него и впи поглед в очите му с такава сила, че той се сепна. Тогава осъзна, че е безнадеждно да я кара да промени намерението си. Това поне подсказваше, че най-накрая е започнала да приема, че Пендъргаст си е отишъл. Беше един вид напредък. Може би.

Тя стана от креслото.

— Ще напиша бележка на госпожа Траск какви дрехи и предмети от първа необходимост да сложи в товарния асансьор. Ще приемам по едно топло ядене на ден по обяд. Оставено в покрит съд в асансьора.

Проктър също стана и я хвана за ръката.

— Констънс, трябва да ме послушаш…

Тя сведе поглед към ръката му и после го изгледа така, че той веднага я пусна.

— Проктър, благодаря, че уважаваш желанието ми.

После се надигна на пръсти и го изненада с лека целувка по бузата. Обърна се и движейки се, сякаш е сомнамбул, се насочи към другия край на библиотеката, където товарният асансьор беше скрит зад фалшива етажерка с книги. Отвори лавицата, вмъкна се в чакащия асансьор, затвори я и изчезна.

Проктър остана дълго време загледан в етажерката. Луда работа. Той поклати глава и се обърна. Още веднъж почувства как отсъствието на Пендъргаст лежи като сянка върху замъка и него самия. Изпита усещането, че се с провалил с нея. Имаше нужда от време насаме, за да обмисли всичко. Излезе от библиотеката, зави и пресече залата, отвори една врата, която водеше към застлан с пътека коридор, и започна да се изкачва по извитата стълба, която стигаше до старите слугински жилища. Когато стигна до площадката на третия стаж, пое надолу по друг коридор, докато не се озова пред вратата на малкия си апартамент от няколко стаи. Отвори, влезе и затвори вратата зад гърба си.

Трябваше по-решително да възрази срещу намерението й. Сега, когато Пендъргаст го нямаше, той отговаряше за нея. Но знаеше, че каквото и да беше казал, нямаше да промени нищо. Преди много време беше научил, че може да се справи с всеки, но срещу нея е безсилен. Освен това имаше и други семейни дела, за които се тревожеше. Най-неотложното беше какво да каже на сина на Пендъргаст Тристрам, който учеше в Швейцария и още не знаеше за изчезването на своя баща. Просто трябваше да се надява, че с времето Констънс ще приеме действителността и когато го направи, ще се върне сред живите…

Една длан в ръкавица се стрелна иззад гърба му, обви гръдния му кош и го притисна с огромна сила.

Макар и изненадан, Проктър реагира инстинктивно с рязко движение надолу в опит да изненада нападателя, но мъжът очакваше тази реакция и я пресече. В същия миг Проктър усети убождане от забита във врата му игла и замръзна.

— Движението не е препоръчително – чу се странен копринен глас, който Проктър шокиран разпозна.

Той не помръдна. Удиви се, че някой, който и да е той, успя да го изненада. Как беше възможно? Беше твърде зает с грижи и невнимателен. Никога нямаше да си прости това. Особено, тъй като знаеше, че този човек е най-големият враг на Пендъргаст и както изглежда, се беше върнал от отвъдното.

— Ти си много по-добър от мен в бойните изкуства – продължи мазният глас. – затова си позволих да изравня силите. Онова, което усещаш сега във врата си, е игла. Още не съм натиснал буталото. В спринцовката има една доза натриев пентотал [44] Така наречения серум на истината. – Б.пр. . Много голяма доза. Ще те попитам само веднъж – само един-единствен път. Дай ми знак, че си съгласен, като отпуснеш тялото си. От твоята реакция ще зависи дали ще получиш обезболяваща доза… или смъртоносна.