Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Ранен ли си? – попита тя отново.

— Повтарям – дреболия – отговори рязко той. – Повече не я споменавай. – След малко заговори отново. – Констънс, прости ми острия тон… ти беше права, а аз сбърках. Нещата тук в Ексмут се развиваха на две равнища. Едното много по-дълбоко по отношение на злото от другото. Не съм срещал подобно в случаите на серийни убийци, върху които съм работил. Просто не го видях.

— Няма значение – отговори тя и почувства как неловкостта се завръща. Той се поколеба, сякаш искаше да добави още нещо, но после размисли и само й даде знак да води.

Тя тръгна по тунела, като с едната ръка опипваше стената, а с другата стискаше дланта на Пендъргаст. Проверяваше пътя напред и с крака. Тунелите бяха тихи, шумовете от демона бяха изчезнали. Продължи да следва системата на Пледж: броеше завоите, а задачата и беше много улеснена, защото всички ъгли бяха прави.

Пендъргаст спря.

— Тук въздухът е по-свеж каза той. Не толкова зловонен.

— Забелязах.

— Моля те, ослушай се отново.

Тя се вслуша, напъвайки се да долови всеки звук извън приглушените вибрации от прибоя и капещата от стените вода.

— Нищо не се чува.

— Точно от това се страхувах. Вече съм сигурен, че се е скрил в засада. Логичното място би бил входът за тунелите. Ето какво ще направим: аз ще тръгна напред, той ще нападне. Щом нападне, ще го отклоня, така че ти да можеш да притичаш край нас и да излезеш. След това ще започна да отстъпвам.

— Знаеш много добре, че няма да те оставя.

— Ако не го направиш, и двамата ще загинем. Моля те, прави каквото ти казвам.

— Аз имам кама.

— Дай ми я.

Тя я изрови от гънките на роклята си и му я подаде.

— Искам да ми обещаеш: ще притичаш край нас и ще продължиш да тичаш.

— Добре – излъга Констънс.

Точно когато се готвеше да продължи напред, той отново се поколеба.

— Какво има? – попита тя.

— Времето да ти кажа това е ужасно неподходящо, но трябва да го направя.

Тя почувства как сърцето и ускори ход.

— Констънс, трябва да си готова за сблъсък.

— Гогова съм.

Отново кратко колебание.

— Не, не този сблъсък. Друг.

— Не разбирам.

— Ако нещо се случи с мен… не прави предположения.

— Какво искаш да кажеш?

Пендъргаст направи пауза в мрака.

— Някой е бил тук. Някой, когото, за съжаление, ние познаваме твърде добре.

В мрака Констънс изпита хлад.

— Кой?

От тона на гласа му обаче вече беше добила представа кого има предвид. Студът рязко се усили.

— Открих, че белезниците на създанието и вратата на килията му са били обработени така, че да изглеждат заключени. Много умно. Защо? Тук действа перверзна логика… и аз съм сигурен, че знам много добре каква е тя.

— Това има ли нещо общо с фигурата в дюните?

Пендъргаст поклати глава, за да отклони въпроса.

— Да, но сега няма време за обяснения. Моля те, чуй ме. Имам пълно доверие на Проктър. Ако нещо се случи с мен, остави се в неговите ръце. Той ще бъде всичко онова, което аз съм сега: твой защитник и попечител. И повтарям: независимо какво се случва, независимо как изглежда – нищо не предполагай.

— Но, Алойшъс… – започна тя, ала замълча, когато почувства пръста му на устните си.

После Пендъргаст стисна ръката й, подканяйки я да продължи надолу по тунела.

Те продължиха по своя описващ кръгове маршрут, завой след завой. Не мина много и Констънс долови, че въздухът е по-студен и дори сякаш се движи. Вече трябваше да са много близо до входа. Въпреки че беше по-свеж, въздухът продължаваше да вони противно – същата воня, която се носеше от звяра.

Изглежда Пендъргаст беше стигнал до същото заключение, защото спря и използвайки само докосвания, я накара да мине зад него.

Продължиха по-бавно и в пълна тишина. Сега се намираха в дълъг, прав тунел, който според Констънс водеше към външния свят. След минутка махна на Пендъргаст да спрат отново, за да може да се ослуша.

Чу тежко дишане. Звярът очевидно се опитваше да го контролира, но не можеше да спре хриптенето. Беше точно пред тях. Тя подсказа на Пендъргаст присъствието му с леко стискане на ръката. Стисканото му в отговор й показа, че и той е чул хриповете.

Пендъргаст пусна ръката й и започна бавно и старателно да изписва с пръст букви по нейната длан:

На три

ще се хвърля

напред,

ти ме следвай.

Докато аз го нападам,

ти продължавай да тичаш .

Тя стисна ръката му в отговор, че е разбрала. Той хвана дланта и, с почукване отброи 1, 2, 3 и изчезна като светкавица тих и бърз като прилеп в пещера. Тя го последва тичешком, движейки се напълно на сляпо с протегнати напред ръце.