Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Слънцето току-що се беше показало на кървавия хоризонт и хвърляше бледа светлина върху лицето й. Констънс примигна уморено. Всичко, което можеше да види, бяха прииждащите алени приливни вълни, които една подир друга се издигаха и рухваха с трясък на брега, а сетне се отдръпваха със силен, потискат рев. А сред тях стоеше демонът. Изведнъж създанието бе престанало да се бие, загледано удивено в изгряващото слънце. По лицето му заигра крива усмивка, ръката му беше протегната, а палецът й сочеше към слънцето, сякаш се готвеше да го докосне. Въртящата се в краката му вода червенееше от артериална кръв.

А къде беше Пендъргаст?

Къде беше Пендъргаст?

Констънс се изправи и закрещя:

— Алойшъс! Алойшъс!

Напрягаше се да гледа в заслепяващата оранжева морска повърхност и тогава го видя. Бледото му лице се издигаше и спускаше малко зад зоната на прибоя, а ръцете едвам помръдваха.

— Алойшъс!

Тя пристъпи предпазливо във водата. Той отчаяно се опитваше да плува, но очевидно бе изгубил сили от тежката рана и сега вълните бързо го носеха навътре в морето.

— Алойшъс!

Отнякъде чу едва доловим кучешки лай.

Моракс рухна в кървавия прибой.

Въпреки че не можеше да плува. Констънс се втурна с усилие в прииждащата вода към борещия се Пендъргаст. Разкъсаната тежка рокля спъваше движенията й.

— Спрете я! – извика някой зад нея.

Изведнъж от двете й страни се появиха хора. Една голяма ръка я хвана за рамото, друга я прегърна през кръста. Тя опита да се измъкне, но те я изнесоха от водата.

— Пуснете ме! – изпищя Констънс.

Мъжки глас каза:

— Нищо не можете да направите.

Тя се бореше като фурия, извиваше и мяташе тяло.

— Не го ли виждате? Прекалено слаб е, за да плува!

— Виждаме го. Ще извикаме спасителна лодка.

Тя отново започна да се мята, но те бяха твърде много.

— Той се дави! В името на Бога, спасете го!

— Никои не може да влезе в този прибой! – отговори съшият мъжки глас.

— Страхливци!

Опита пак да се хвърли във водата, но дойдоха още мъже и въпреки дивата и съпротива успяха да я извлекат от стоварващите се на брега прибойни вълни на дюните. Появиха се още четирима мъже във военни бойни униформи и с общи усилия групата успя да я задържи на място, въпреки че тя се хвърляше, риташе и плюеше.

— Ще ви убия! Пуснете ме!

— Боже мили, каква пантера. Направо не мога да повярвам, че е нужна половин дузина мъже, за да я удържим…

— Нямаме време за това! Донесете медицинския куфар!

Повалиха я на земята. Констънс се оказа с лице в пясъка, сложиха и белезници и окови на краката, почувства убождане в задната част на бедрото… след това всичко стана някак далечно и странно.

Ноември

Проктър тихо разтвори двойната врата на библиотеката, за да може госпожа Траск да мине с подноса, на който носеше сервиза за чай.

Помещението беше сумрачно, осветено само от огъня, чиито ниски пламъци потрепваха в огнището. Пред него Проктър видя неподвижната фигура в креслото с висока облегалка. Госпожа Траск отиде при нея и остави подноса на масичката за сервиране до креслото.

— Помислих си, госпожице Грийн, че може би ще искате чаша чай – каза тя загрижено.

— Благодаря, не – чу се тихият глас на Констънс.

— Вашият любим, жасминов, първо качество. Донесох ви малко мадленки. Опекох ги днес следобед. Зная колко ги обичате.

— Не съм особено гладна. Благодаря ви за загрижеността.

— Ще ги оставя, в случай че промените мнението си. – Госпожа Траск майчински се усмихна, обърна се и тръгна към изхода на библиотеката. Когато стигна до Проктър, усмивката бе избледняла и изражението на лицето й отново стана загрижено.

— Ще отсъствам само няколко дни каза му тихо тя. – Сестра ми трябва да излезе от болницата и да се прибере у дома в края на другата седмица. Сигурен ли си, че ще се справиш?

Проктър кимна и я проследи с поглед как бърза обратно към кухнята, преди отново да насочи очи към фигурата в креслото с висока облегалка.

Бяха минали повече от две седмици, откакто Констънс се върна в замъка на „Ривърсайд Драйв“ 891. Беше дошла мрачна и мълчалива, сама, без агент Пендъргаст и без обяснение какво се е случило. На Проктър му бе отнело досега време, търпение, усилия и убеждаване, за да измъкне историята от нея. Дори сега тя не се връзваше и той не знаеше какво точно е станало. Знаеше обаче със сигурност, че в отсъствието на Пендъргаст огромната къща се промени, и то много. Както и самата Констънс.