Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Бързо потърси пистолета – той лежеше от другата страна на демона, но ножът се оказа по-близо, вдясно от него. Пендъргаст хукна към него, а демонът, вместо да се опита да му препречи пътя, както беше очаквал, стовари големия си крак върху фенерчето и го смаза със скриптене. Настъпи мрак.

Отново с нож в ръката, Пендъргаст се претърколи два пъти и се изправи, но нападателят бе очаквал този ход и се стовари отгоре му. Агентът се завъртя и му нанесе удар с камата, която потъна дълбоко в плътта. Демонът изрева от болка, изби ножа от ръката му и временно отстъпи. Пендъргаст използва отсрочката, за да се изнесе бързо към коридора, по който беше дошъл, и оттам в лабиринта от още по-тъмни тунели. Опипвайки трескаво пред себе си, ръката му опря в камък и той хукна много по-бързо, отколкото беше безопасно, като продължаваше да опипва влажната стена пред себе си, без да има представа къде отива.

Наясно беше, че са го победили, и ако страховете му бяха оправдани, сега създанието беше най-малкият му проблем.

Беше като по учебник. Ривера се загледа в сцената – изглеждаше точно както на всички техни тренировки за катастрофи и терористични атаки, провеждани десетки пъти в Лоурънс и Бостън. Гледаха на целия град като на местопрестъпление. Бронетранспортьорите осигуряваха всички входни и изходни точки, медицинският персонал се беше скупчил около неподвижните тела, линейките идваха и си отиваха тихо, екипите от спецполицаи патрулираха, разпитваха здравите жертви и провеждаха наблюдение, в случай че убиецът реши да се върне. Всичко, което вършеха, беше образец на целеустремена дейност. Една все по-неспокойна тълпа от репортери и телевизионни бусове бе задържана на моста „Метаком“. Трябваше да бъдат успокоени колкото може по-скоро или щяха да подивеят. Въздушното пространство над града беше временно затворено, но телевизионните хеликоптери висяха над тресавищата и обикаляха точно по границата на забранената зона, готови да се понесат насам, щом получат разрешение.

Допълнителните хора и странно успокояващата рутина бяха помогнали на Ривера да се освободи от част от потисканото напрежение, за да не каже безпокойство възникнало от осъзнаването колко необикновено е това положение. Въпреки всичко не бяха по-близо до установяването нито на това какво наистина се е случило, нито на самоличността на убиеца и неговите мотиви. Ако трябваше да се вярва на свидетелите, той бил чудовищно човекоподобно създание, голо, мръсно, с муцуна и опашка, което се движи бързо като вълк и разчленява жертвите си със силни, яростни ръце.

Така.

Бяха открили безброй следи от боси крака с размер 50 из целия град, в къщите, които са били нападнати, много често кървави. Един-единствен убиец. Не полудяла сган, нито безредици, нито озверяла група терористи. Изглежда всичко това беше дело на един-единствен убиец. Ривера отдаваше голяма част от свидетелските показания на истерията и страха. Но не всичко. Някакъв луд, огромен и без съмнение преоблечен убиец беше вилнял из града. Но кой е той, защо е направил това, откъде се е взел и къде е отишъл – бяха неизвестни, които чакаха отговор.

Един убиец. Нервите на Ривера отново се напрегнаха.

Оказа се, че има решаващо развитие: един полицай с остро зрение бе забелязал охранителната камера пред магазина за дрехи, покрай който убиецът беше минат няколко пъти. Камерата работеше денонощно и бе пригодена за нощно наблюдение. А най-хубавото беше, че при спиране на тока превключваше на акумулаторно захранване. Екипът на Ривера беше взел цифровия запис и сега го обработваха в мобилния команден център. Записът беше твърде тъмен заради липсата на естествена светлина, но сега го изсветляваха и трябваше да бъде готов… той си погледна часовника… точно сега.

Докато не изгледа този запис, Ривера отказваше да прави предположения как един-единствен човек, на всичко отгоре бос, е могъл да извърши всички тези убийства и разрушения. Това беше нещо, което въобще не се вписваше в неговия опит, и той не трябваше да си вади заключение… поне докато не изгледа този запис със собствените си очи.

Ривера вдигна радиото.

— Джил?

— Да, сър?

— Готов ли е записът?

— Да, готов е, но трябва да ви кажа…

— Нищо не ми казвай. Искам да го видя сам и без никакви предубеждения.

— Слушам.

Джил не му прозвуча толкова самонадеян, колкото обикновено. Ривера закачи радиото и закрачи към командния център: офис контейнер, качен върху полуремарке с плосък под. Той се качи по стълбите, влезе и завари всички странно смълчани. Нямаше нужда да е екстрасенс, за да усети, че напрежението в помещението е стигнало върха.