Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Той извади своя „Лес Беър“ и отново напрегнато се ослуша. Все още не се чуваше нищо. Светна отново тънкото фенерче-писалка, за да огледа стълбите, и видя по тях скорошни следи. Пясък, влага и половин, но ясно различим отпечатък от бос крак. Отново изпита дълбоко безпокойство: това бяха неопровержими знаци, че беше проспал доказателства, важни доказателства. Но дори сега, след като ги беше подредил в главата си, не можа да стигне до обяснение за внезапната поява на чудовищен бос масов убиец в Ексмут. Нито защо бе избрал точно този момент да стовари жестокостта си върху града.

Дълбоката му тревога за безопасността на Констънс се редуваше с нуждата от предпазливост, докато се спускаше по стълбите и после се запромъква напред, движейки се като котка в тунела. По стените се виждаха драсканици – скорошни и древни – пиктограми, демонични фигури и символи, древни латински фрази.

В този момент го чу: животинско мърморене, сибилински квазичовешки говор. Той замръзна на място и се заслуша. Звукът беше изкривен от мрежата виещи се тунели. Изведнъж се чу неясен умоляващ глас, но недостатъчно разбираем, за да различи думите или поне пола на говорещия.

Из тунелите заеча животински рев, чийто ек се разнесе във всички посоки, после се чу човешки глас, който умоляваше първо тихо, след това по-високо и по-високо и накрая завърши с пронизителен, ужасяващ писък.

Пендъргаст се втурна напред. Тунелът се разделяше и той пое по дясното разклонение, като напредваше в посоката, от която му се стори, че долетя звукът. Озова се пред друго разклонение и пое по единия тунел само за да се озове в задънена улица. Обърна се и се върна обратно по стъпките си, когато чу втори писък. Гласът беше мъжки, сега можеше да определи пола, но ужасът в него бе толкова дълбок, че беше неразпознаваем.

Къде обаче беше Констънс?

След като зави по друг коридор, лъчът на фенерчето му се отрази в нещо, което се оказа локва кръв. Той го насочи по-нагоре и пред погледа му се откриха два трупа, проснати по гръб с разперени крайници и отворени очи. Разпозна и двамата като жители на Ексмут – единият беше рибарят, който бе закарал Констънс до полицейския участък. Другият беше видял една вечер в бара на странноприемницата. И двамата бяха разкъсани по най-ужасния и жесток начин, който човек може да си представи. От местопрестъплението се отделяха кървави отпечатъци на боси крака. Пендъргаст освети мястото с фенерчето – то наистина разказваше страховита история.

В този момент, сякаш за да подчертаят това, из тунелите се понесоха нови звуци на ужас и болка.

Констънс Грийн намираше пътя, като опипваше с ръце хлъзгавите стени на тунела. Беше оставила зад гърба си и последната светлинка и сега бе заобиколена от пълна тъмнина. Ръцете и още бяха оковани, а камата пъхната отново в джоба на роклята. Звуците на неистова болка продължаваха да ечат из тунелите. В живота си Констънс беше виждала и чувала много неприятни неща, но малко можеха да се сравнят с онова, което очевидно се случваше зад гърба й.

Звуците започнаха да заглъхват, Гавин очевадно скоро щеше да умре. Тя насочи вниманието си отново към своя проблем – как да избяга от тази адска дупка и ненормалното създание, което я обитава. Надяваше се, макар здравият разум да подсказваше, че е малко вероятно, да има втори изход в другия край на тунелите. Ако ли не, може би щеше да намери място, където да се скрие и да изчака възможност да се измъкне.

С навлизането на Констънс все по-дълбоко в подземния комплекс, вонята малко намаля и бе заменена от земните миризми на плесен, гнилоч и влага. Проблемът беше, че напълно изгуби ориентация в мрака и новите тунели и не беше сигурна как да се върне по пътя, по който беше дошла. Тъмнината не я плашеше обаче, беше свикнала с нея и донякъде я намираше успокоителна, защото вярваше в способността си да се слее с мрака и да стане едно цяло със стените. След време щеше да започне да се ориентира… разбира се, ако й оставеха това време.

В този момент зад гърба и прозвуча последният гърлен вой от болка и настъпи тишина. Демонът беше свършил с Гавин и той си беше отишъл.

Той вдигна ръце. Бяха мокри и червени. Облиза ги. Вкусът им беше като на решетките в неговата клетка. Погледна надолу. Главата на Лошия лежеше извита на обратно с провесен език и отворени очи.

Подуши въздуха. Носеха се странни миризми. Момичето беше избягало.

Заби нокътя на големия пръст на крака си в едното око на главата. Гледаше към нещо много далече. Много далече.