Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Най-накрая, когато самолетът започна да следва траекторията си на спускане, Боумън вдигна радиостанцията, след като ги бяха прехвърлили на кулата на „Гендър“.

— „Гендър“, тук Ноември, Три деветки, Седем, Браво на четири хиляди и петстотин метра височина, с информация Джулия [5] В района на летищата има автоматизирана система за предаване на информация за времето, свободните писти и т.н. Информацията се сменя на определени интервали и сменената се означава с буква – в случая „дж“. Пилотът съобщава на диспечера коя информация е получил – така последният се ориентира дали пилотът разполага с актуалната информация. – Б.пр. , насочващ се за кацане.

Чу се пукане от статичното електричество и от високоговорителя се разнесе глас:

— Ноември, Три деветки, Седем, Браво, четири хиляди и петстотин, насочи се право към писта три. Наземна връзка точка девет.

— Готов за кацане на писта три, Три деветки, Седем, Браво – отговори Боумън и понечи да остави микрофона на място. Докато го правеше, ръката на Проктър се стрелна, сграбчи го и отстъпи назад от пристегнатите с колани пилоти, преди натисне комутатора.

— Кулата на „Гендър“ – каза той. – Един ЛДж45, повтарям „Лиърджет 45“ с опашен номер LN303P в момента каца на трета писта. Задръжте самолета на пътеката за рулиране.

Настъпи мълчание, преди да се чуе отново пукот.

— Тук кулата на „Гендър“ – се чу същият глас. – Повторете.

— Задръжте „Лиърджет 45“ с опашен номер LN303P – каза Проктър. – Не позволявайте на пътниците да слязат от самолета. На борда има заложник.

Боумън и Крисп бяха започнали да се освобождават от коланите си.

— Кой говори? – попита диспечерът. – Това не е полицейската честота.

— Повтарям: на борда има заложник. Съобщете на властите.

— Подобни искания трябва да се отправят чрез полицейските канали. Разбра ли, Три деветки, Седем, Браво?

Боумън вече се беше изправил и обърнал с мрачно лице към Проктър. Безмълвно протегна ръка за микрофона.

Проктър тъкмо се готвеше отново да заговори в него, но осъзна, че опитът му се е провалил. Беше се блъснал в стената на канадската бюрокрация – нещо, което трябваше да очаква.

— Дай ми микрофона – поиска Боумън.

Докато говореше, радиостанцията отново изпука.

— Три деветки, Седем, Браво, разбра ли?

— Единственото, което ще постигнеш, е да задържат този самолет, а не онзи, който преследваш. И ще задържат всички ни за разпит.

Проктър се поколеба. Очите му се стрелнаха към чантата за извънредни положения, закачена на една от пътническите седалки.

— Какво ще направиш? Ще ни застреляш? – попита пилотът. – Това няма да ти помогне по никакъв начин – само ще се разбием. А сега ми дай микрофона.

Проктър му го подаде безмълвно.

Боумън бързо го вдигна до устата си.

— Говори Три деветки, Седем, Браво. Забравете последното. Един пътник се промъкна в кокпита.

Гласът от кулата на „Гендър“ отговори:

— Разбрано. Имате ли нужда от помощ след кацането?

Боумън гледаше Проктър, докато отговаряше.

— Не. Пътникът просто е малко почерпен. Беше изведен, а кокпитът обезопасен.

Боумън не отместваше очи от Проктър, докато оставяше микрофона на мястото.

— Човече, трябва да благодариш на четирийсетте си хиляди долара – каза той. – Иначе за подобен номер щяхме да те предадем на ченгетата.

Проктър отвърна на погледа му. Най-накрая се обърна и се върна на мястото си.

Беше направил всичко възможно, а този последен опит се оказа грешка. Преценката му беше погрешна. Не беше нито ченге, нито федерален агент. Не можеше да принуди властите да действат, особено в чужда страна. Осъзна, че опитът беше глупав. Трябваше да се справи с Диоген сам, когато се озоват отново на твърда земя.

Беше способен да го направи. „Гендър“ беше най-източното голямо летище на северноамериканския континент, разположено на границата на Атлантическия океан. Сега въпросът беше: Нюфаундленд ли е крайната цел на Диоген? Или само точка по пътя към друго място? По много причини Проктър беше склонен да приеме първото. Мястото беше съвършено – в средата на нищото, заобиколено от огромна и пуста територия: идеален район да се скриеш. Ограниченият обсег на лиърджета би направил трансатлантическия полет опасно начинание – на границите на възможното.

Щом кацнат, Проктър щеше да направи онова, което можеше най-добре: да преследва своята плячка. Вероятно щеше да отнеме известно време. Обаче сега Диоген нямаше къде да бяга. Нямаше да има възможност за нови приготовления, защото Проктър щеше да го преследва твърде упорито за подобен разкош. Скривалището му беше обременено от опасен и несклонен към сътрудничество заложник. Не, преследването нямаше да продължи дълго. Единственият въпрос беше как ще изиграе картите си.