Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Една седмица преди излизането на седмия му роман, „Рози за Атикус“, от списание „Спектейтър“ ми предложиха да направя интервю с него, и аз очаквах с нетърпение този разговор. Винаги съм бил почитател на поредицата. В действителност дори работих в продължение на няколко месеца по екранизацията на „Атикус Тип започва разследването“ — първия роман от поредицата — за предстоящия сериал на Би Би Си. Проектът не завърши добре. Продуцентската компания „Ред Херинг“ внезапно и неочаквано реши да се раздели с мен и според последното, което чух по този въпрос, Алан се беше заел сам да адаптира книгата си за телевизионния сериал.

Вероятно беше грешка да споменавам това пред него — но неговата реакция ме изненада, меко казано.

— Да. Аз им казах, че предпочитам да го направя сам. Честно казано, никога не съм бил голям почитател на „Убийства в Мидсъмър“. Сериалът винаги ми се е струвал прекалено лековат и глупаво написан. Реших, че по моята книга има възможност да се създаде нещо по-смислено.

Между писателите, които промотират новата си книга, и журналистите — или каквито и да са там хората, които ги интервюират, — обикновено съществува негласна договорка. Писателят се държи вежливо и любезно. На свой ред журналистът, дори изобщо да не харесва книгата, той или тя не нарушава добрия тон. Това е причината никога да не бъдат публикувани отрицателни рецензии, преди да излезе книгата. Останах озадачен от факта, че Конуей се отнасяше толкова нехайно и грубо с мен — и сигурно в отговор на това трябваше да му отговоря със същото, когато публикувам интервюто.

Но не мога да го направя, защото нямам друг избор, освен да призная истината: „Рози за Атикус“ е една от най-добрите книги от поредицата. Това е първият роман, в който действието се развива извън Великобритания — предимно в Южна Франция — и този факт отначало ме притесняваше. Винаги ми се е струвало, че историите за Атикус Тип са най-добри, когато се разиграват в английската провинция. „Няма покой за злодеите“ и „Грог и цианид“, в които Атикус Тип разследва престъпления в Лондон, не ми допаднаха толкова. Въпреки това Конуей е успял да изгради много правдива картина на Лазурния бряг от края на петдесетте години. Човек едва ли не усеща аромата на бугенвилиите.

Освен това в този роман за пръв път има и завършена любовна история. Атикус се влюбва в Лидия Форд — сестрата на един прочут художник — и е принуден да се заеме с разследването, когато я арестуват за убийството на един местен галерист на име Джон Субару. Доказателствата срещу нея се трупат, а напрежението се засилва допълнително, когато в разследването се включва и един особено неприятен детектив от френската полиция — инспектор Рено. Краят на книгата определено успя да ме изненада и подозирам, че ще изненада и вас — въпреки че, както обикновено, Конуей играе точно по правилата.

Затова започвам разговора с репликата, че е необичайно за един детектив да се влюби. Той веднага възразява:

— Глупости. Ами Холмс и Айрин Адлър? Еркюл Поаро също се влюбва в онази руска графиня, Вера Росакофф…

Всъщност аз много добре знам това. Руската графиня участва в един разказ за Поаро, „Двойната улика“, който адаптирах за телевизия Ай Ти Ви. Но преди да успея да добавя, че тези любовни истории са твърде мимолетни, той продължава по начин, който поне привидно оспорва онова, което е казал току-що:

— Проблемът е там, че повечето детективи са прекалено двуизмерни. Те нямат „топки“ — все едно че са евнуси. Нямат дори собствен характер. Вместо това имат само специфични маниери.

Той се усмихва на себе си:

— Когато една жена каже на някой детектив, че го интересува само едно нещо у нея, тя не говори за секс. Детективът сигурно си мисли не как да я вкара в леглото си, а зад решетките.

Отбелязвам, че това не отговаря на истината в случая с Атикус Тип. В новата книга се появява един герой на име Ото Даймлер, който е бил заедно с Тип в концентрационния лагер в Собибор — и това добавя към историята едно особено лично и трогателно измерение. Конуей отново възразява, този път почти враждебно:

— Хората не четат моите книги, защото ги интересува Тип или онова, което са му причинили нацистите. Четат ги, защото искат да разберат кой е убиецът.

Но нали детективът трябва да бъде описан като истинско човешко същество, за да му повярват читателите?

— Всъщност не трябва. Детективът изпълнява определена функция — и това е единственото, което има значение. Погледни Холмс! Самият Дойл си признава, че той не се интересува от литература, философия или политика. Той няма приятели. Има само познати.