Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Сега вече знаеше отговора. Магнъс беше първият, който й каза: за онова наследствено условие, датиращо от няколко столетия, по силата на което къщата и цялото имение щяха да бъдат наследени единствено от него, само защото беше първородното дете — както и титлата, разбира се, защото беше мъж — и никой не можеше да направи нищо по този въпрос. Тогава беше решила, че той си измисля всичко това, за да я дразни. Но съвсем скоро се беше убедила, че е истина. Нещата се развиха постепенно, но всичко започна веднага след смъртта на родителите й, които загинаха в автомобилна катастрофа, когато тя беше на двадесет и няколко години. Къщата официално беше преминала във владение на Магнъс и от този момент нататък нейното положение се беше променило. Тя се беше превърнала в гостенка в собствения си дом — при това нежелана гостенка. Бяха я преместили в по-малка стая. А когато Магнъс се беше запознал с Франсес и се беше оженил за нея — две години след войната — вежливо я убедиха да напусне окончателно къщата.

Беше прекарала една жалка година в Лондон, където живееше в миниатюрна квартира в Бейзуотър и виждаше как спестяванията й се топят пред очите й. В крайна сметка беше станала гувернантка. Какъв друг избор имаше като неомъжена жена, която говореше сносно френски език, умееше да свири на пиано и беше в състояние да рецитира по памет стихотворения от всички класически поети, но не притежаваше никакви други видими умения? Обзета от авантюристичен дух, замина за Америка; първо в Бостън, а след това във Вашингтон. И двете семейства, при които беше работила, бяха нетърпими, и по подразбиране се отнасяха с нея като с истински боклук, макар че тя във всяко отношение притежаваше повече светски опит и беше по-изтънчена от тях — въпреки че никога не би го казала на глас. А децата им! Вече не се съмняваше, че американските деца са най-ужасните на света — лишени от обноски, от благородно потекло и от почти всякакъв интелект. При все това заплатата й беше добра, а тя беше спестявала всяко пени — всеки цент — и когато вече не издържаше повече, след десет дълги години, се прибра у дома.

А нейният дом беше Саксби на Ейвън. В известен смисъл това беше последното място на света, където би искала да живее, но тя беше родена и отгледана тук. Къде другаде би могла да отиде? Нима искаше да прекара остатъка от живота си в някаква мизерна квартира в Бейзуотър? За щастие в местното училище се беше отворило свободно място, а с помощта на всичките си спестявания тя успя да си позволи къща с ипотека. Магнъс изобщо не й помогна, разбира се. От друга страна тя дори не можеше да си представи да го помоли за това. Отначало кипеше от гняв, когато го виждаше как влиза и излиза с колата си от имението, където двамата си бяха играли като деца. Тя все още имаше ключ — свой собствен ключ — от входната врата! Този ключ беше символ на всичко, което беше изгубила, но в същото време й напомняше, че има пълното право да живее там. Присъствието й в селото почти със сигурност беше източник на непрестанно неудобство за нейния брат. И тя намираше известна утеха в този факт.

Застанала в кухнята си, където чайникът вече съскаше все по-силно срещу нея, Клариса Пай беше обхваната от горчивина и гняв. Именно тя, а не Магнъс, беше по-умното дете в семейството. Той беше завършил последен по успех във випуска, докато всички учители си припадаха по нея. Беше мързелив, защото знаеше, че може да си го позволи. Защото нямаше за какво да се тревожи. А тя беше онази, на която се беше наложило да си търси работа — каквато и да е — за да се издържа всеки ден. Той притежаваше всичко — а още по-лошото беше, че тя не означаваше нищо за него. Защо изобщо щеше да ходи на това погребение? Внезапно си даде сметка, че брат й беше по-близък с Мери Блекистън, отколкото някога е бил с нея самата. А онази жена беше най-обикновена икономка, за Бога!

Тя се извърна и се загледа в разпятието, втренчена в малката фигурка на дървения кръст. Посланието на Библията беше съвършено ясно: „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.“ С всички сили се беше старала да прилага думите от Изход, глава 20, стих 17 в живота си — и в много отношения почти беше успяла. Естествено, че й се искаше да бъде по-богата. Искаше й се да може да включва отоплението през зимата, без да се тревожи за сметките. Това беше съвсем човешко. Когато ходеше на църква, често се опитваше да си припомня, че случилото се не беше по вина на Магнъс, и макар и той да не беше най-милият брат на света — дори напротив — тя все пак трябваше да се опита да му прости. „Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас.“ [1] Мат. 6:14. — Б.р.