Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Джой живееше с родителите си в тяхната къща в долната част на Уестуд. Баща й беше пожарникар, оттеглил се от активна служба в пожарната команда на Саксби на Ейвън, но останал да работи в администрацията. Майка й не ходеше на работа, защото трябваше да гледа по-големия си син, който имаше нужда от денонощни медицински грижи. Също както и Робърт, Джой не беше продължила образованието си, след като беше навършила шестнадесет години, и не знаеше почти нищо за света извън границите на графство Съмърсет. За разлика от него обаче тя винаги беше мечтала да пътува. Беше чела книги за Франция и Италия и дори беше научила няколко думи на френски от Клариса Пай, която й беше давала частни уроци. Работеше при доктор Редуинг от осемнадесет месеца и всяка сутрин пристигаше на работа в селото на яркорозовия си мотопед, който си беше купила на изплащане.

В двора на църквата Робърт беше предложил на Джой да се оженят и тя беше приела предложението му. Двамата планираха сватбата за следващата пролет, в църквата „Сейнт Ботолф“. Дотогава щяха да събират пари, за да заминат на меден месец във Венеция. Робърт й беше обещал, че още на първия ден от пристигането ще я заведе да се повози с гондола. Двамата щяха да пият шампанско, докато плават под Моста на въздишките. Бяха планирали всичко.

И сега му беше толкова странно да седи до нея — а майка му да лежи зад гърбовете им, все така застанала на пътя им, макар и по съвсем друг начин. Спомняше си за първия път, когато беше завел Джой на чай в къщичката на портиера в имението. Майка му се показа напълно негостоприемна по онзи начин, който познаваше толкова добре — запечатала всичките си емоции със стоманен капак, под който едва-едва прозираше елементарна учтивост. „Радвам се да се запознаем. Уестуд? Да, познавам го добре. Баща ти е пожарникар, така ли? Колко интересно.“ Беше се държала като робот — или може би актриса от особено слаба постановка. И макар Джой да се беше отнесла мило с нея, както се държеше и с всички останали хора, и да не беше показала с нищо, че е разочарована, Робърт се беше заклел никога повече да не я подлага на подобно нещо. Но същата вечер беше вдигнал скандал на майка си — и в интерес на истината, от този случай насетне в отношенията между тях двамата изчезна дори повърхностната вежливост.

Но най-големият скандал помежду им се беше разразил едва преди няколко дни, докато викарият и жена му бяха на почивка, а Мери Блекистън наглеждаше църквата. Бяха се срещнали случайно, пред селската кръчма. „Кралският герб“, както се казваше кръчмата, беше точно до църквата „Сейнт Ботолф“, и Робърт беше седнал отвън на слънце, наслаждавайки се на една заслужена халба бира след работа.

Беше забелязал майка си, докато тя прекосяваше гробището до църквата: сигурно беше подреждала цветята за вечерната служба, за която идваше един викарий от съседната енория. Тя също го беше забелязала и беше дошла направо при него.

— Нали каза, че ще оправиш лампата в кухнята?

Да. Да. Да. Лампата над готварската печка. Трябваше само да се смени крушката, но беше на място, до което се стигаше трудно. А и той беше обещал да я оправи още преди една седмица. Продължаваше да се отбива в къщичката на портиера в имението, когато имаше да се поправи нещо. Но как беше възможно от нещо толкова банално да започне такъв скандал, в който двамата не стигнаха чак дотам да си крещят, но все пак говореха достатъчно силно, така че да ги чуят всички посетители пред кръчмата?

— Защо не ме оставиш на мира? Защо не пукнеш, та да мога да си почина малко от теб?

— А, да, това би ти харесало, нали?

— И още как!

Нима наистина й беше казал тези думи — при това пред хората? Робърт се извърна и се загледа в гладкото дърво на капака на ковчега и венеца от бели лилии. И няколко дни след това, дори не цяла седмица, намериха майка му в долния край на стълбището в голямата къща на имението „Пай Хол“. В сервиза беше дошъл градинарят Брент, за да му съобщи новината. В погледа му се четеше нещо необичайно, докато говореше с него. Дали и той не е бил в кръчмата онази вечер? Дали не беше чул нещо?

— Пристигнахме — каза Джой.

Робърт отново се обърна напред. Да, наистина — вече бяха пред църквата, а в гробището се бяха събрали многобройни опечалени. Сигурно бяха поне петдесет души. Робърт се изненада. Никога не си беше представял, че майка му е имала толкова много приятели.

Колата забави ход и спря. Някой му отвори вратата, за да слезе.