Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Но не успяваше.

Той я канеше на вечеря, от време на време. Последният път беше едва преди месец, и докато седеше в големия салон със семейните портрети и галерията за оркестъра заедно с една дузина други гости, на които сервираха храна и вино в изящни чинии и кристални чаши, онази мисъл за пръв път се беше появила в главата й. И оттогава насетне не я беше напускала. И сега беше там. Тя се беше опитвала да я загърби. Беше се молила тя да изчезне. Но в крайна сметка й се беше наложило да приеме, че сериозно обмисля да извърши един грях, много по-ужасен от алчността — и нещо още по-лошо, беше направила първата крачка към това да го осъществи на практика. Беше истинска лудост. Тя не успя да се овладее и погледна нагоре, като си спомни за онова, което беше взела и което сега се спотайваше в шкафчето в банята й.

„Не убивай.“

Тя си прошепна думите на Божията заповед, но от устата й не излезе нито звук. Чайникът изведнъж писна зад гърба й. Стресната, тя го вдигна от котлона, забравила, че дръжката му вече е нагорещена, и с болезнен вик го трясна обратно. От очите й потекоха сълзи, когато подложи ръката си под студената вода от чешмата. Но това наказание беше заслужено.

Няколко минути по-късно, забравила за чая, тя грабна шапката си от масичката в коридора и излезе от къщата, за да отиде на погребението.

Катафалката беше стигнала до първите къщи на Саксби на Ейвън и по-нататъшният й маршрут неизбежно я преведе покрай входа на имението „Пай Хол“ с каменните грифони и къщичката на портиера, притихнала след кончината на обитателката си. От Бат идваше само един път, така че трябваше да заобикалят твърде отдалеч, за да влязат в селото от друго място. Дали във факта, че пренасяха мъртвата точно покрай къщата, в която някога беше живяла, нямаше нещо злощастно? Ако някой ги беше попитал, погребалните агенти Джефри Ланър и Мартин Крейн (и двамата — наследници на основателите на фирмата) щяха да отговорят точно обратното. Напротив, щяха да отвърнат те с непоколебима увереност — нима в това съвпадение нямаше определена символика и дори усещане за достоен завършек. Така животът на Мери Блекистън все едно беше описал пълен кръг.

Отпуснат на задната седалка, измъчван от гадене и усещане за пустота поради присъствието на ковчега зад гърба си, Робърт Блекистън погледна стария си дом така, все едно го виждаше за пръв път. Когато го подминаха, той не обърна глава, за да не го изпусне от поглед. Дори не се замисли за него. Майка му беше живяла там. А сега майка му беше мъртва, положена в ковчега зад гърба му. Робърт беше на двадесет и осем години, строен и блед, с черна коса, подрязана на права линия, която прекосяваше челото му и продължаваше с две съвършени извивки над ушите му. Създаваше впечатлението, че се чувства неудобно в костюма, с който беше облечен, което съвсем не беше изненадващо, като се вземе предвид, че костюмът не беше негов. Бяха му го дали назаем за погребението. Робърт си имаше костюм, но според годеницата му Джой въпросният костюм не беше достатъчно официален. Тя беше успяла да вземе назаем един нов костюм от баща си, което предизвика един скандал между двамата, а след това го беше убедила да го облече, което доведе до втори скандал.

Джой седеше до него в катафалката. Двамата почти не си бяха проговорили, откакто бяха потеглили от Бат. И двамата бяха потънали в мислите си. И двамата се измъчваха от тревоги.

На Робърт понякога му се струваше, че се опитва да избяга от майка си почти от деня, в който се беше родил. В действителност той беше отраснал в къщичката на портиера в имението, затворен като в клетка заедно с майка си — и двамата бяха зависими един от друг, макар и по различен начин. Ако не беше тя, той нямаше да има нищо. Ако не беше той, тя нямаше да бъде нищо. Робърт беше завършил местното училище, където го смятаха за умно дете — способно да постигне много, ако се посвети повече на учението. Нямаше много приятели. Учителите често се притесняваха, когато го виждаха да стои сам сред шумотевицата на двора на училището, а нито едно от другите деца не му обръщаше внимание. От друга страна това беше напълно разбираемо. Беше го сполетяла истинска трагедия, когато все още е бил малко момче. По-малкият му брат беше загинал — при ужасен инцидент — и скоро след това баща му беше изоставил семейството си, неспособен да се справи с чувството за вина. Тъгата от преживяното продължаваше да лепне по момчето и останалите деца го отбягваха, сякаш се страхуваха да не се заразят от него.