Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Колкото до Джони Уайтхед, противно на думите си, той си спомняше съвсем ясно последната си среща с госпожа Блекистън. Тя наистина беше идвала в магазина, за да му отправи обвиненията си. А най-лошото от всичко беше, че разполагаше с доказателства, с които да ги подкрепи. Откъде се беше сдобила с тях? И как изобщо беше стигнала до него? Разбира се, тя не му беше казала всичко, но не беше оставила никакво съмнение за истинските си намерения. Кучка такава.

Естествено, той нямаше как да го каже на жена си, но всъщност се радваше с цялата си душа, че онази жена вече беше мъртва.

Клариса Пай, облечена от глава до пети в черно, застана пред огледалото в дъното на коридора, за да се огледа в цял ръст. Не за пръв път се запита дали шапката с трите пера и поомачкана воалетка не беше малко прекалена. „De trop“, както се казваше на френски. Беше импулсивна покупка, която беше направила в един магазин за дрехи втора ръка в Бат и за която беше съжалила на секундата. Искаше да изглежда възможно най-добре за погребението. Цялото село щеше да се събере там, а след това беше поканена на кафе и нещо безалкохолно в „Кралския герб“. С шапка или без шапка? Тя внимателно я свали и я остави на масичката в коридора.

Косата й беше прекалено тъмна. Беше се подстригала специално за случая и макар че Рене се беше справил отлично, както обикновено, новата му фризьорка, която се грижеше за боядисването, определено беше свалила нивото на целия му салон. Изглеждаше абсурдно, като слязла от корицата на старомодно списание за домакини. Е, това решаваше въпроса. Просто щеше да й се наложи да отиде с шапка. Тя извади червилото си и го нанесе внимателно на устните си. Така вече изглеждаше по-добре. Беше важно да се види, че е положила усилия.

До началото на погребението оставаха още четиридесет минути, а тя не искаше да пристигне първа. Как да запълни времето дотогава? Влезе в кухнята, където я очакваха чиниите от закуската, но не искаше да ги мие, облечена в най-хубавите си дрехи. На масата беше оставена отворена книга, с лицето надолу. За кой ли път четеше Джейн Остин — милата Джейн, — но в момента не й беше до това. Следобед щеше да си припомни Ема Удхаус и нейните интриги. Може би да си пусне радиото? Или да си направи още една чаша чай и набързо да премери сили с кръстословицата в „Дейли Телеграф“? Да. Точно така щеше да направи.

Клариса живееше в съвременна къща. Толкова много други домове в Саксби на Ейвън бяха солидни постройки от началото на деветнадесети век, изградени от варовик от кариерите на Бат, с елегантни веранди и терасирани градини. Човек нямаше нужда да чете книгите на Джейн Остин. Беше достатъчно да излезе навън, за да се озове в нейния свят. Искаше й се да можеше да живее близо до площада на селото, или поне на Ректъри Лейн — уличката зад църквата. Там имаше прекрасни малки къщи, построени с вкус и поддържани с усърдие. За разлика от тях къщата на Уинсли Теръс номер 4 беше построена набързо. Беше най-обикновена, с две стаи на първия етаж и две спални на горния, декоративна мазилка на фасадата и миниатюрна градина, която почти не си струваше да се занимаваш с нея. Беше съвсем същата като къщите от двете й страни, с изключение на езерцето, добавено от предишните обитатели, в което доживяваха старините си две златни рибки. Горната част на Саксби на Ейвън и долната част на Саксби на Ейвън. Двете половини на селото бяха коренно различни. А тя живееше в грешната половина.

Тази къща беше единственото, което можеше да си позволи. Тя огледа набързо малката квадратна кухничка с дантелените завеси, розовите стени, аспидистрата на перваза на прозореца и малкото дървено разпятие, окачено на шкафа за посуда, така че да го вижда всяка сутрин. Хвърли поглед на останките от закуската си: една-единствена чиния, един нож, една лъжица и един буркан мармалад „Голдън Шред“, пълен до половината. И изведнъж изпита онзи прилив от емоции, с който беше свикнала през годините, но въпреки това всеки път се налагаше да упражни всичките си сили, за да се пребори с него. Чувстваше се самотна. Изобщо не биваше да идва да живее тук. Целият й живот беше абсурден.

И всичко се дължеше на едни дванадесет минути.

Дванадесет минути!

Тя грабна чайника и го стовари на котлона, после включи газта с яростно завъртане на китката. Наистина не беше честно. Как беше възможно целият живот на един човек да бъде предначертан само заради момента, в който се беше родил? Когато още беше дете и растеше в имението „Пай Хол“, тя не подозираше нищо за това. Двамата с Магнъс бяха близнаци. Бяха равни във всичко и се бяха родили с късмета да бъдат надеждно защитени от наследственото си богатство и привилегиите, на които щяха да се радват до края на живота си. Или поне така си беше мислила тя. Как беше възможно да й се случи всичко това?