Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Той взе лъжичката си от масата и я стовари върху първото си яйце за закуска.

Трак!

Тя си спомни разговора, който беше провела с Мери Блекистън едва два дни преди онази сутрин, когато Брент я беше повикал в къщата. Доктор Редуинг беше открила нещо. Случилото се беше доста сериозно и тя се канеше да потърси Артър, за да му поиска съвет, когато икономката изведнъж се беше появила при нея, сякаш призована от някакъв зъл дух. И така, вместо това тя беше разказала на нея какво е станало. По някакъв начин, в един по-натоварен ден, от лекарския кабинет беше изчезнала една стъкленица. Съдържанието на стъкленицата можеше да бъде особено опасно, ако попаднеше в неподходящи ръце, и беше ясно, че някой я е взел нарочно. Какво трябваше да направи? Дали трябваше да се обади в полицията? Не й се искаше да го прави, защото по този начин неизбежно щеше да излезе неразумна и безотговорна. Защо беше оставила отворена стаята, където държаха лекарствата? Защо не беше заключила шкафчето, в което беше оставена стъкленицата? Защо не беше забелязала липсата досега?

— Не се тревожете, доктор Редуинг — беше казала Мери. — Дайте ми един-два дни, за да се погрижа за това. В действителност вече имам някои идеи какво да направя…

Точно това беше казала. А в същото време по лицето й се беше изписало изражение, което не беше точно лукаво, но сякаш искаше да покаже, че тя знае нещо повече — все едно вече беше забелязала нещо необичайно и беше очаквала да се посъветват с нея точно по този въпрос.

А сега беше мъртва.

Разбира се, че беше нещастен случай. Мери Блекистън не беше имала достатъчно време, за да говори с когото и да било за изчезналата отрова, а дори да го беше направила, не беше възможно някой да й направи нещо лошо заради това. Беше се спънала и беше паднала по стълбището. И това беше всичко.

Но докато гледаше мъжа си, който потапяше парче препечена филийка в рохко свареното си яйце, Емилия Редуинг беше принудена да си признае нещо. В действителност беше доста разтревожена.

— Защо ще ходим на погребението? Ние почти не я познавахме.

Джони Уайтхед се бореше с най-горното копче на ризата си, но колкото и да се стараеше, не успяваше да го пъхне в илика. Истината беше, че яката на ризата му просто не беше достатъчно широка, за да обхване целия му врат. Струваше му се, че в последно време всичките му дрехи бяха започнали да се свиват. Сака, които беше носил е години, изведнъж му станаха тесни на раменете, а колкото до панталоните… Той се отказа и тежко се отпусна на масата за закуска. Жена му, Джема, побутна една чиния пред него. Беше му приготвила класическа английска закуска с две пържени яйца, бекон, наденичка, домат и лук на тиган — точно както я обичаше.

— Всички ще бъдат там — отговори Джема.

— Това не означава, че и ние трябва да ходим.

— Ако не отидем, хората ще говорят за нас. Пък и така или иначе, това ще е добре за търговията. Синът й Робърт сигурно ще разчисти всичко от къщата, след като майка му си отиде, а никога не знаеш какво можеш да намериш там.

— Сума ти боклуци, най-вероятно — каза Джони, като взе ножа и вилицата си и започна да се храни. — Но все пак си права, любов моя. Сигурно няма да ни навреди, ако се покажем на погребението.

В Саксби на Ейвън имаше много малко магазини. На първо място сред тях, разбира се, беше селският магазин, където се продаваше общо взето всичко, от което човек някога би могъл да има нужда — от метли и кофи до яйца на прах и шест различни вида мармалад. Беше истинско чудо как толкова много различни продукти успяват да се съберат на толкова малко място. Зад ъгъла все още беше отворен и месарският магазин на господин Търнстоун, с отделен вход и найлонови ленти, така че да не влизат мухите, а всеки вторник идваше един фургон, който доставяше риба. Но ако човек искаше да си купи нещо по-екзотично, като зехтин или някоя от средиземноморските съставки, които използваше популярната кулинарна авторка Елизабет Дейвид в своите готварски книги, трябваше да отиде до близкия град Бат. Така наречената железария беше от другата страна на селския площад, но в нея не влизаше почти никой, освен ако не му беше изгоряла някоя крушка или бушон. Повечето от нещата на витрината изглеждаха прашни и старомодни. Имаше и книжарница, както и една чайна, която отваряше само през летните месеци. Малко по-встрани от площада, точно преди пожарната, имаше автосервиз, в който се продаваха и автомобилни части, но общо взето нямаше нищо, което някой да поиска да си купи доброволно. Това бяха всички магазини в селото — и така беше открай време.