Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Движи ли се?

— Като че ли не.

— При нея ли си в момента?

— Не мога да вляза. Всички врати са заключени.

Брент беше на тридесет и няколко години, неугледен младеж с черно под ноктите и унило безразличие в погледа. Работата му беше да се грижи за моравите и цветните лехи, а от време на време и да напъжда неканените посетители от имението, точно както беше правил баща му преди него. В дъното на имението „Пай Хол“ имаше езеро и децата обичаха да плуват в него през лятото, но не и когато Брент беше наблизо. Беше самотник, не се беше оженил и живееше сам в къщата, която беше наследил от родителите си. В селото не го обичаха много, защото го смятаха за особняк. В действителност, беше просто необразован и може би страдаше от лека форма на аутизъм, но провинциалната общност не се колебаеше, преди да запълни празнините в характеризацията му. Доктор Редуинг му каза да я изчака пред входа на къщата, събра някои медицински принадлежности и бързо се отправи към колата си, като остави Джой — която беше едновременно медицинска сестра и рецепционистка в кабинета — да отпраща евентуалните нови посетители.

Имението „Пай Хол“ беше от другата страна на гористата местност Дингъл Дел, на петнадесет минути пеша и не повече от пет минути с кола. Имението винаги беше представлявало част от околността, откакто съществуваше и самото селище, и макар да беше истински миш-маш от архитектурни стилове, със сигурност беше най-впечатляващият дом наоколо. Сградата беше построена за женски манастир, но през шестнадесети век била преустроена за частен дом, а след това била видоизменяна век след век. В крайна сметка от голямата къща беше останало едно-единствено удължено крило, в далечния край на което се издигаше осмоъгълна кула, построена много по-късно от останалата част. Повечето от прозорците бяха в елизабетински стил — високи, двукрилни и тесни, — но по сградата имаше и добавки в архитектурни стилове от по-късни епохи, чак до викторианската, всички потънали в бръшлян, сякаш се извиняваха за недискретното си присъствие. Зад къщата имаше вътрешен двор и останки от манастира, които може би някога са представлявали колонади. Отделно беше построена конюшня, която сега се използваше за гараж.

Но силата на имението беше в местоположението му. Входът към него беше оформен с портал с два каменни грифона, а от портала започваше настлана с чакъл алея, която минаваше покрай къщичката за портиера, обитавана от Мери Блекистън, а след това прекосяваше моравата с извивка, елегантна като лебедова шия, за да стигне до входната врата на къщата, увенчана с готическа арка. Наоколо бяха разпръснати цветни лехи, като боите по палитрата на художник, а по-встрани, обградена от внимателно подрязан жив плет, имаше розова градина, за която се твърдеше, че съдържа повече от сто различни вида рози. Моравата около къщата се простираше чак до езерото, от другата страна на което беше Дингъл Дел; всъщност от всички страни на имението се издигаха гъсти гори от стари, високи дървета, под които напролет цъфтяха камбанки, така че беше закътано от модерния свят.

Гумите на колата изхрущяха по чакъла, когато доктор Редуинг спря пред къщата и видя Брент, който я чакаше притеснен и мачкаше каскета си в ръце. Тя излезе от колата, взе медицинската си чанта и го доближи.

— Има ли признаци на живот? — попита го тя.

— Не съм проверявал — промърмори в отговор Брент.

Доктор Редуинг се стъписа. Нима дори не се беше опитал да помогне на горката жена? Когато видя изражението й, той побърза да добави:

— Нали ви казах? Не мога да вляза.

— Входната врата е заключена, така ли?

— Да, госпожо доктор. Както и вратата на кухнята.

— Нямаш ли ключове?

— Не, госпожо. Аз не влизам в къщата.

Доктор Редуинг поклати глава, обзета от раздразнение. За времето, което й беше отнело да стигне дотук, Брент можеше да е направил нещо; можеше да донесе някоя стълба, за да се опита да влезе през прозорците на горния етаж.

— Как ми се обади по телефона, след като не си успял да влезеш? — попита го тя.

Отговорът нямаше значение, просто й беше любопитно.

— В конюшнята има телефон.

— Добре, покажи ми къде е тя.

— През прозореца се вижда…

Въпросният прозорец беше в края на къщата, добавен сравнително по-скоро от останалите. От него се разкриваше гледка отстрани към преддверието и голямото стълбище, което водеше към горния етаж. И наистина, там лежеше Мери Блекистън, просната по очи на килима, а едната й ръка беше протегната пред нея, така че отчасти закриваше главата й. Още от първия поглед доктор Редуинг беше почти сигурна, че тя е мъртва. Явно по някаква причина беше паднала по стълбите и си беше счупила врата. Не помръдваше, разбира се. Но имаше и нещо друго. Начинът, по който беше разположено падналото тяло, беше твърде неестествен. Приличаше на счупена кукла, точно като на илюстрациите от учебниците по медицина на Редуинг.