Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Не си много великодушна.

— Просто съм искрена, Роби. И съм сигурна, че и ти мислиш съвсем същото — дори да се опитваш да се убедиш в противното. Но не се тревожи! Обещавам, че няма да те изложа пред опечалените.

Тя си придаде скръбна физиономия.

— Ето, виж. Това достатъчно ли е?

— Не трябва ли вече да се приготвяш?

— Всичко е готово. Черна рокля, черна шапка, черни перли.

Тя въздъхна, преди да продължи:

— Когато умра, не искам да бъда облечена в черно. Толкова е безрадостно. Обещай ми. Искам да бъда погребана в розово, с голям букет бегонии в ръцете си.

— Няма да умираш. Поне в скоро време. Хайде, качи се да се облечеш.

— Добре де, добре. Хулиган такъв!

Тя се наведе да го целуне и той усети меките й топли гърди, които се притиснаха във врата му. Целуна го по бузата, после забърза навън, като остави закуската си на масата. Робин Осбърн се усмихна на себе си и се върна към своето слово. Може би жена му все пак имаше право. Можеше да съкрати една-две страници. Той отново прочете това, което беше написал.

„Животът на Мери Блекистън не беше лек. Скоро след като пристигна в Саксби на Ейвън, тя беше сполетяна от лична трагедия, и щеше да бъде толкова лесно да й се предаде. Но тя не си позволи да се отдаде на скръбта. Беше жена, която прегръщаше живота във всичките му проявления и никога не се оставяше да бъде победена. И сега, когато я полагаме да почива тук, до нейния син, когото обичаше толкова силно и когото изгуби толкова трагично, може би ще успеем да намерим утеха в мисълта за това, че така поне ще бъдат заедно.“

Робин Осбърн прочете този откъс още веднъж. И отново си я спомни как стоеше в същата тази стая, до същата тази кухненска маса.

„Разбрах, че имате неприятности с осите.“

Дали ги беше видяла? Дали беше разбрала истината?

Слънцето сигурно се беше скрило зад преминаващ облак, защото по лицето му изведнъж премина сянка. Той протегна ръка, накъса цялата страница на парчета и ги пусна в кофата за боклук.

Доктор Емилия Редуинг се беше събудила рано. Беше останала в леглото в продължение на цял час, като се опитваше да се убеди, че може би ще успее да заспи отново, но накрая беше станала, беше си облякла халата и си беше приготвила чаша чай. И оттогава насам седеше в кухнята и гледаше как слънцето изгрява над градината и руините на замъка Саксби зад нея — архитектурен комплекс от тринадесети век, който радваше стотиците си посетители, запалени по историята, но всеки следобед хвърляше дългата си сянка върху къщата, така че до нея не достигаше никаква слънчева светлина. Минаваше осем и половина. Вече трябваше да са доставили вестниците. Тя отвори медицинските картони на няколко от своите пациенти и се зарови в тях, донякъде за да се разсее от мисълта за предстоящия ден. Лекарският кабинет обикновено беше отворен в събота сутрин, но днес щеше да бъде затворен заради погребението. Е, това беше подходящ момент да приведе в ред документите на пациентите си.

В едно селце като Саксби на Ейвън никога нямаше много сериозни предизвикателства за медицината. Жителите на селото си отиваха по една основна причина и това беше напредналата възраст, а доктор Редуинг нямаше кой знае какво да направи по този въпрос. Тя прегледа медицинските картони и въздъхна, когато си припомни някои от болежките, с които й се беше налагало да се справя в последно време. Госпожица Дотеръл, която помагаше в селския магазин, се възстановяваше от заушка, която я беше повалила на легло за една седмица. Деветгодишният Били Уийвър беше развил коклюш, но вече го беше оставил зад гърба си. Дядо му, Джеф Уийвър, страдаше от артрит, но го имаше от години насам и положението му нито се подобряваше, нито се влошаваше. Джони Уайтхед си беше порязал ръката. Хенриета Осбърн, жената на викария, по някакъв начин беше успяла да стъпи в цяла туфа беладона — atropa belladonna — и да инфектира цялото си стъпало. Беше й предписала една седмица почивка в леглото и много вода. С изключение на това топлото лято сякаш се беше отразило благоприятно на здравето на всички.

Е, не съвсем на всички. Не. Все пак имаше и смъртен случай.

Доктор Редуинг отмести медицинските картони и застана до печката, за да приготви закуска за себе си и съпруга си. Вече беше чула Артър на горния етаж, а след това и обичайното стържене и потракване, докато си пълнеше ваната. Водопроводната система в къщата беше поне на петдесет години и шумно се оплакваше всеки път, когато бъдеше принудена да свърши нещо, но поне изпълняваше задълженията си. Скоро мъжът й щеше да слезе в кухнята. Тя наряза хляб за препечени филийки, напълни една тенджера с вода и я сложи на котлона, извади млякото и овесените ядки и подреди масата.