Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

— Сега! — каза Стоун. Степан хвърли оръжието си на земята. Стоун пусна свря пистолет върху колата и в момента, в който той издрънча в ламарината и отскочи, Павличенко пусна своя на предната седалка и се облегна назад.

— Ами добре — усмихна се председателят. Знаеше какво ще се случи скоро с тези трима мъже. Погледна към американеца. За момент му се стори, че вижда малка червена точица.

Погледна още веднъж. Да, червена светлинка.

И тогава разбра какво държи той във вдигнатата си ръка: дистанционен предавател, от тези, които се използуват за взривяване на бомба в автомобил.

— Какво си мислите, че правите? — попита Павличенко. Страхът не бе оставил нищо от хладнокръвието му, гласът му трепереше. Американецът приближаваше палеца си към бялото копче от едната страна на уреда. — Кой ви даде това? — извика той. — Някой от моето ведомство ли? Това устройство е от снабдяването на КГБ, прав ли съм?

— Ние всички сме за вас шахматни фигури, нали? — попита Стоун с палец на милиметри от копчето на детонатора. Гледаше седналия на ръба на носилката Павличенко, мощното му телосложение, неестествено тъмната коса, пепелявата грапава кожа и твърдите черти. Значи това беше човекът. Какво ли му е коствало да издрапа по най-хлъзгавия връх в Москва? А след това да крои заговор, за да срине всичко около себе си? — Крамерови, аз, баща ми — всички сме части от плана ви, не е ли така? Не сте познавали баща ми, нали?

— Който и да ви е казал това сигурно точно той е човекът, който иска да взриви мавзолея на Ленин — рече Павличенко. Знаете ли кой е той? Можем да го намерим. Аз съм болен човек, но вие ще ми помогнете. Закарайте ме до телефон и ще се обадя на някои хора. Можем заедно да го предотвратим. — Усмихна се и продължи: — Не, приятелю, нямам представа кой е бил баща ви.

Да. Павличенко знаеше, че Алфред Стоун е мъртъв. Павличенко беше заповядал да убият Алфред Стоун.

Всичко съвпадаше. Гневът му бе калейдоскопичен, пробягващите през съзнанието му чувства — хипнотични. Почувствува внезапно спокойствие, докато мислеше за смъртта на баща си, за Пола. Спомни си Леман и за пръв път изпита състрадание. Този човек, този неотличаващ се с нищо човек отзад в линейката, този умопобъркан…

Сега Павличенко се обръщаше направо към Степан:

— Вие можете да помогнете на родината си в този труден момент. — Хвърли се внезапно напред, грабна пистолета и стреля по руснака зад себе си, но изстрелите разбиха страничните и задните прозорци, на линейката и изсвистяха във въздуха, без да го засегнат. Завъртя се и хвана дръжката на задната врата.

Заключено.

— Как разбрахте; че става дума за бомба в мавзолея? — попита Стоун с леко въпросителна интонация. — Нищо не сме споменавали за бомба.

Павличенко обърна пистолета към американеца и се заслуша за момент, обзет от любопитство.

Стоун стисна предавателя и сложи палец на бялото копче. Гласът му беше задавен от вълнение.

— Ето ви за баща ми! — изрече той, натисна бутона и взриви връзката динамит, закрепена под бензиновия резервоар на линейката. Експлозията беше мощна и оглушителна. На мястото, където преди бе стояла колата, остана бумтящо огнено кълбо.

Беше 9:55 часът.

9:56 часът сутринта

Соня Кунецка се връщаше в апартамента си, почти обезумяла от лоши предчувствия. Беше излязла, за да се обади от уличен телефон, да се обади на баща си. За да му съобщи какво бе научила от Чарли. Но стаята му не отговаряше. Питаше се дали не е тръгнал за Червения площад, за парада по случай Седми ноември. Беше й казал, че няма да ходи. Къде беше?

Трябваше да говори още веднъж с него. А също и с Чарли. Да му каже очи в очи онова, което не се бе решила да му довери.

Пред блока беше паркиран зелен фургон. Регистрационният номер без всякакво съмнение беше на КГБ.

Соня разбра. Бяха дошли за Яков, Степан… и за нея. Не, за бога! Коленете й омекнаха, едва вървеше, но някак си се добра до входа и спря.

Чу гласове по стълбището. Отекващи мъжки гласове.

Обърна се и излезе, прекоси двора, скри се зад една колона и започна да наблюдава.

Появи се група хора. Един войник от КГБ, и още един, и… Яков. С белезници. И още един войник от КГБ.

Идеше й да изпищи. Искаше й се да се втурне към него, да го спаси, но дори във влудяващата си болка знаеше, че е невъзможно.

„Ще ме арестуват — помисли си тя — и тогава всичко ще е свършено.“

„Ако искам да помогна на Яков, трябва да бягам. Не бива да им позволявам да пипнат и мен.“