Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

От дясната страна на линейката се чу гласът на Чарли Стоун:

— И то не кой да е член. Предател вътре в правителството.

Павличенко поклати глава и се засмя меко.

— Вие сте опасни, луди хора. Боя се, че ужасно се заблуждавате. Настоявам да не ми говорите такива глупости.

Толкова близо, пред самата цел, и да му се случи това! Кои бяха тези хора? Не и от обикновеното МВД, вероятно бяха от ГРУ.

Павличенко не бе стрелял с пистолет от години, дори от десетилетия, от обучението си във Висшата школа на КГБ насам. Но знаеше, че битката се решава не само от оръжията, но и от психологията. Тези хора бяха млади и не приличаха на професионалисти. Ако не се поддадяха на сплашване с огромната власт на ведомството му, сигурно можеха да бъдат надхитрени, манипулирани. Той беше силният, те бяха слаби.

— Ако държите да продължавате с този цирк — рече Павличенко, поклащайки тъжно глава, — моля, на ваше разположение съм. Но ви предупреждавам, че мощта на целия Съветски съюз ще се стовари върху вас. Можете да причините зло на един човек, но няма да останете живи. — Тримата не мръднаха от местата си, пистолетите от двете му страни оставаха насочени към него, а той все така се целеше в чужденеца вдясно.

— Предполагам, че тероризмът е примамливо нещо. Вие тримата без съмнение мислите, че като вземете за заложник член на Политбюро, ще промените света. Но трябва да разберете, че като ми отнемете живота, в края на краищата нищо няма да се промени.

— Зная за М-3 — подхвърли Стоун. — Зная как един млад помощник на Берия се е добрал до властта. С помощта на няколко американски циници, които не са и подозирали колко са били наивни всъщност.

— Вие сте съвсем побъркан — отвърна председателят на КГБ. — Кой сте вие? ЦРУ? Не правете грешка, за която вашата централа и вашата страна с положителност ще се разкайват.

— Интересно ми е — каза Стоун — да се срещна с вас след толкова дълъг път. Дълъг път и за двама ни, струва ми се. Сега свалете пистолета! Повече сме от вас. Това е положението.

Павличенко не свали пистолета. Заоглежда се, очите му бавно засноваха насам-натам. Оценяваше ситуацията, търсеше слабо място. Налагаше се да вземе на сериозно тези идиоти, да се опита да ги разубеди. Единият беше чужденец, вероятно американец. А другите? Руснаци ли? От ЦРУ ли бяха? Или… о, да. Служителят на ЦРУ Стоун. Разбира се.

— Възхищавам се от вашата смелост — поде меко той. — Но чак пък да отвличате председателя на КГБ? Не зная какви цели преследва с това вашата служба, но сега, след като го направихте, трябва да си дадете сметка колко глупаво сте постъпили. Смело — да, но глупаво.

— Свалете пистолета! — рече Стоун. — Знаем за мавзолея. Можем да ви заведем до някой телефон, така че да отмените заповедта все още има време, струва ми се. Или да ви закараме направо на Червения площад, ако предпочитате.

В гласа на председателя се прокрадваха нотки на отчаяние въпреки мекия, самоуверен тон, който бе възприел.

— Мога да ви гарантирам амнистия. Ще разреша ЦРУ да ви изведе от Съветския съюз. Предложението ми е много великодушно.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви убивам — каза Стоун. — Вече съм убивал по принуда и нямам нищо против да го направя още веднъж.

Степан понечи да се намеси, но погледът на Стоун го накара да млъкне. Беше го инструктирал да не казва нито дума. Не трябваше да говорят нито Степан, нито Светлов. Това беше работа само на Стоун.

— Има една руска поговорка — не се отказваше председателят. — Този, когото прибързано сметнат за умрял, живее по-дълго. — Докато говореше, бавно-бавно обърна пистолета право срещу американеца и се прицели в главата му.

— Добре — рече Стоун, — сложете пистолета на седалката пред себе си. Внимателно. Знайте, че ако направите някое внезапно движение, можете да простреляте един от нас, но веднага ще бъдете убит. Едновременно с вас и ние ще оставим пистолетите на покрива на колата. Разбрахме ли се?

Павличенко кимна.

— Какво искате?

— Искаме да ви заведем на Червения площад — отговори Стоун. — Само това. Вие ще дадете нужните разпореждания и след това ще ви освободим.

— Приемливо. — Той сложи пистолета на дланта си и бавно започна да се навежда напред към предната седалка.

— Внимателно — рече Стоун. — Не забравяйте, че във вас са насочени два пистолета. Вие имате един. Не искаме да ви мамим. — Той също сложи пистолета на дланта си и започна да я придвижва към покрива на линейката.

— Оставете и двата! — заповяда Павличенко. Разбра с облекчение, че тези мъже не са убийци. Бяха преценили риска и им беше станало ясно, че никога няма да се измъкнат. Постъпваха глупаво, разбира се, но дори и не предполагаха до каква степен глупаво.