Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Ето на̀! Подкрепление! Нямаше никакъв начин да устои на още неколцина. Огледа се диво към гората зад себе си и видя, че е непроходима, толкова гъсти бяха храстите и дърветата. Трябваше да изскочи на пътя и да търси друга възможност за бягство. Щеше да му се наложи да тича.

— Виктор! — викна новодошлият към първия нападател. Подкреплението беше само от един човек. Добре! — Къде е той?

— Ето там — извика в отговор първият. — Побързай!

— Аз ще се погрижа за него — каза новодошлият.

— На мен ми е заповядано…

— Заповядано ти било — каза новият и се чу пистолетен изстрел, последван от гъргорещ звук. Беше застрелял първия, Стоун видя това, но не го разбираше.

— Хей — извика новодошлият нагоре към Стоун. — Старообрядец!

„Староверец“!

— Оттук, моля!

Шофьорът, сивокос мъж на шестдесет и няколко години с пурпурно лице на пияница, въведе Стоун в ярко осветената, луксозно обзаведена къща: ниски тъмни мебели, ориенталски килими на пода, молитвени килимчета по стените. Във вестибюла имаше голям старовремски стенен часовник, а до него беше седнало немощно старче в чист тъмносив костюм.

Самият Чавадзе.

Той се надигна с усилие и стисна сухо ръката на Стоун.

— Радвам се, че сте тук. Един от хората ми ми каза, че сте се срещали в Париж със стария шпионин Дунаев. — Говореше на руски с гърлен грузински акцент, какъвто Стоун бе чувал веднъж в стар документален филм за Сталин. — Съжалявам за това, което ви се е случило, и най-вече, че на моите хора им трябваше толкова време, за да ви намерят. За малко да закъснеят.

— Вашите хора — заразсъждава гласно Стоун. — Но той беше с униформа на КГБ!

— И в КГБ има наши хора — рече Чавадзе. — Влезте, моля.

— Извинявам се, че идвам в този късен час, но случаят е спешен.

— Късен час ли? Забравяте кое беше най-натовареното време за всички нас, които работехме и живеехме със Сталин. Той работеше по цяла нощ, защото предпочиташе нощта, и ние нравехме същото. На моята възраст няма за кога да се променям. Винаги работя до късно нощем.

— Работите? — не се сдържа да не попита Стоун.

— Пиша си мемоарите — мемоари, които никога няма да бъдат публикувани. Поне не и докато съм жив. Е, може би след десет-двадесет години, ако нещата продължат да се променят със същата бързина, с която се променят сега. — Старият човек сви устни. — Горбачов прави добри неща за страната ни, но той също укрепва властта си, господин Стоун. Винаги съществува опасност да се появи втори Сталин. Ако не е той, ще бъде някой друг. Ето, затова съществуваме ние.

— Предполагам, че в гробищата в Париж са били вашите хора.

В очите на Чавадзе проблеснаха весели искри, едва доловима усмивка съживи устните му.

— Да. Бяхме оставили човек да чака и да наблюдава. Научихме, че ще се срещнете с Дунаев, и знаехме, че ще има насилие.

— Вторият изстрел, който чух.

— Важно, беше да ви запазим.

— Не разбирам.

— Нека ви обясня.

— Какво означава паролата „старообрядец“?

— Бихте ли седнали? Елате насам. — Минаха в малък, но удобен хол, обзаведен с ниски, дебело тапицирани фотьойли. — Не знаете ли кои са били старообрядците? Принадлежали са към руската православна църква и са се почувствували предадени от драматичните промени, станали в нея преди триста години. Вдигнали глас и били прогонени, после се скрили в горите. Мнозина се запалили живи. Но сигурно всичко това ви е известно.

— А някои все още съществуват — рече Стоун.

— Но правилно ли разбирам това, което искате да ми кажете? Вие сте „староверци“. Но не вярвате в сталинизма, нали?

— О, не, напротив! Ние искаме да сме сигурни, че никога повече няма да има нов Сталин.

— А кои сте тези „ние“?

— Ние сме просто старата гвардия. Нищо организирано, нищо сложно. Един съюз на умиращи стари хора, които все още имат приятели в органите на властта, една широко разгърната мрежа. Наблюдаваме, слушаме. Предупреждаваме и съветваме, но никога не се намесваме пряко, защото нямаме власт да го правим, дори и да искахме. Вие, американците, си имате вашата външнополитическа институция, вашия Съвет за, външна политика. Ние си имаме само „старообрядците“.

Старообрядци. Думата, която Алфред Стоун бе споменал в бележките си.

— Отново „ние“. Кой, по дяволите, се крие зад това „ние“?

— Ние сме патриоти. Обичаме съветската държава. Не е съвършена, но е несравнимо по-добре, отколкото при царизма. Вие, американците, забравяте, че ние, руснаците, сме много по-различни. Ние не искаме демокрация — няма да знаем какво да правим с нея.