Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Това, че Валерий Чавадзе е водачът на антиправителствената мрежа, го объркваше. Чавадзе беше човек от старата гвардия, опора на стария ред. Този ветеран на сталинизма беше посещавал заседанията на Политбюро чак до осемдесетте години. Имаше непотвърдени слухове, че е играл решаваща роля за свалянето на Хрушчов.

Значи Чавадзе е искал всички да мислят така.

По света смятаха Валерий Чавадзе за квинтесенция на дълговечното, закостеняло съветско ръководство. Възможно ли беше този човек същевременно да е и таен предател на собствената си държава, дисидент в ядрото на светая светих?

А дали Чавадзе разполагаше с такава власт, че да блокира събитията, които трябваше да се разиграят след — колко оставаше? — някъде около осем часа, каквито и да бъдеха те?

Отново се замисли за това, за което не бе спирал да мисли през последните няколко часа, за това, което му бе казал Леман. Положи всички усилия да го прогони от съзнанието си.

Спомни си и как не се бе решил да разкрие на Леман горчивата истина. Умиралият от собствената си ръка стар човек едва ли би желал да чуе за върха на иронията, за това, че след десетилетията грижлива подготовка въпреки всичко няма да освободи дъщеря си. Финалният удар на Павличенко беше жесток и коварен.

Спомни си ужаса на Яков Крамер.

— Ние с вас трябва да си поговорим — каза му Крамер. — Споменахте терористичните действия, бомбите, нарекохте ги „заговор“. Аз… ние… трябва да говорим с вас съвсем открито. Можем ли да ви се доверим?

— Да, разбира се — отвърна нервно Стоун. — За какво?

— Искам да ви разкажа за едни терористи — започна Яков. След края на монолога му гневът така преизпълваше Стоун, че му бе трудно да говори.

— Разбирате ли защо? — почти изкрещя той. — Разбирате ли извратената логика на цялата тази работа? С връзката на Соня с Уинтроп Леман всичко идва на мястото си. Ще прилича на американски заговор, дирижиран от много влиятелен представител на американските висши правителствени кръгове. Трябва да говоря със Соня. Зная, че баща й е в Москва, и ми е необходимо да се срещна с него. Имам нужда от помощта ви!

Седнал на фотьойла, Яков бе стиснал в шепи изплашеното си лице.

— Веднага! — извика Стоун.

Нощта бе студена и тъмна, едва осветена от тънката луна. Стоун намали скоростта и потегли покрай дерето. Фаровете разсичаха мрака. От едната страна високите борове се открояваха като чудати сенки на фона на тъмната гора. Караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи — дерето вдясно започваше направо от пътя и беше опасно да се вдига скоростта. Но нямаше време.

Когато го заслепиха насрещните фарове, в първия миг, потънал в трескавите си мисли, не им обърна внимание. После куршум, излетял от бързо приближаващата кола, пръсна предното му стъкло и страхът го сграбчи.

Завъртя волана към другата кола. Чу пронизителния писък на спирачки. Удари с юмрук дръжката на вратата, отвори я и се хвърли навън към храсталака.

Бялата волга се завъртя бясно и неконтролирано, накрая се удари в една бреза и спря на самия ръб на дерето. Сега забеляза, че другата кола също е волга, но черна — от тези за представителни нужди, веднага му стана ясно.

Бяха дошли да го довършат. Той нямаше никакво предпазно средство, нямаше защитна жилетка, нямаше нищо, освен пистолета.

За момент настъпи тишина, но само за момент, защото внезапно последва залп от куршуми, забиващи се в бора, до който бе паднал. Стоун се беше свил зад него и използуваше тънкия му ствол като прикритие. Извади пистолета и даде един, два, три изстрела.

Сред отсечената пистолетна стрелба чу човешки вик, рев от болка, който секна изведнъж. „Един от нападателите ми или е мъртъв, или сериозно ранен“ — помисли си Стоун с лудо биещо сърце.

Обърканото му съзнание беше в състояние да оформя само съвсем кратки свързани мисли: „Това е било инсценирано — крещеше мозъкът му. — Чавадзе, дори можел би Дунаев са ми заложили капан и аз хлътнах в него като горско животно.“

Чу се метално щракане от зареждането на автомат, а после друга серия куршуми се заби в земята, на сантиметри от него.

Беше останал само единият от двамата, но той беше професионалист, Стоун не се съмняваше в това. Нямаше никакъв шанс.

Трябваше да икономисва патроните. Колко му бяха останали? Тринадесет? Тринадесет патрона, за да стреля в тъмното срещу един невидим неприятел, който несъмнено беше много по-опитен от него.

Замръзна, като чу мощния мотор на друго превозно средство, което се приближаваше с голяма скорост по тесния път от същата посока, от която бе дошъл и той.