Ю Несбё - Нож

— Неделя е, Хари. „Винмонополе” не работи.

— Неделя ли? — Хари си изхлузи дънките и заедно с мръсния чаршаф ги натъпка в препълнения кош за пране. — Ега ти!

— Нещо друго?

— Търсил си ме в девет снощи.

— Да, но ти не ми вдигна.

— Явно през последното денонощие телефонът ми е бил под дивана. А аз бях в „Джелъси”.

— Мина ми през ума и се обадих на Йойстайн. Той потвърди.

— И?

— И дойдох в бара. Наистина ли не помниш нищо?

— Мамка му, мамка му. Какво стана?

Хари чу въздишката на колегата си и си представи как леко изпъкналите рибешки очи се завъртат с оттенък на досада върху валчестото бледо лице, обрамчено от най-големите и рижи бакенбарди в Главното полицейско управление и наполовина засенчено от каскет.

— Какво по-конкретно те интересува?

— Само което ти се струва съществено. — Хари забеляза нещо в коша за пране. Между мръсни боксерки и тениски стърчеше гърло на бутилка. Издърпа я. „Джим Бийм”. На дъното беше останала една глътка. Развинти капачката, долепи бутилката до устните си и отметна глава назад.

— Добре, ето ти съкратената версия. В 21,15 влязох в бар „Джелъси” и те заварих пиян. Докато те карах към апартамента ти, някъде около 22,30, ти говореше за едно-единствено нещо. За един човек. Познай за кого.

Хари мълчеше. Присви лявото си око и надникна в обърнатата с гърлото надолу бутилка. Проследи как капката се стича по вътрешността й.

— За Ракел — отговори си сам Бьорн. — В колата заспа. Успях да те довлека до апартамента и да те прибера вътре. И това е всичко.

По скоростта, с която капката се стичаше, Хари прецени, че разполага с достатъчно време, и отдръпна гърлото от устните си.

— Всичко ли?

— Е, съкратената версия.

— Сбихме ли се?

— Кой? Ти и аз?

— Както наблягаш върху „аз”, съдя, че все пак аз съм се бил. С кого?

— Новият собственик на „Джелъси” отнесе един шамар.

— Шамар? Събудих се с три окървавени кокалчета. Кръв имаше и по дънките ми.

— Улучи го в носа и оттам пръсна кръв. Но после той се сниши и вместо в него юмрукът ти се стовари в стената. И то не само веднъж. Мен ако питаш, по стената още има твоя кръв.

— Рингдал не отвърна ли на удара?

— Да ти кажа честно, ти така се беше натряскал, че не беше в състояние да причиниш сериозни наранявания на противника си. С Йойстайн те озаптихме, преди да се контузиш по-сериозно.

— Мамка му. Здравата съм закъсал.

— Е, Рингдал си заслужаваше шамара. Вървеше албумът „White Ladder” на Дейвид Грей и след като всички парчета свършиха, Рингдал го пусна отначало. И ти започна да му триеш сол, че е съсипал репутацията на бара, репутация, която, по думите ти, си изградил заедно с Йойстайн и Ракел.

— Това си е самата истина! Този бар беше златна мина, Бьорн. Продадохме му заведението кажи-речи на безценица. Поисках от него само едно: да устои на комерсиалното. Да пуска качествена музика.

— Тоест, твоята музика?

— Нашата музика, Бьорн! Твоята, моята, на Йойстайн, на Мехмет… А той ми върти шибания Дейвид Грей!

— Вероятно е трябвало да уточниш коя… Опа! Хари, малкият се разплака.

— О, извинявай. И благодаря. Прощавай за снощи. Боже, излагам се. Да затваряме. Поздрави Катрине.

— Тя е на работа.

Хари затвори и изведнъж го осени проблясък. Видение. Изчезна почти мигновено и Хари не успя да го разгледа подробно, но сърцето му се разблъска бързо, чак до задъхване.

Продължаваше да държи бутилката обърната с гърлото надолу. Погледна пода. Върху мръсните плочки лъщеше кафява капка.

Хари въздъхна. Свлече се на колене, усети допира на студените плочки до коленете си. Изплези език, пое си дъх, наведе се напред и притисна чело към пода като в молитвена поза.

Хари крачеше енергично по „Пилестреде”. Кубинките му оставяха черни следи върху падналия предишната нощ тънък слой сняг, който ниското пролетно слънце с все сили се опитваше да стопи, преди да потъне зад старите градски фасади със задължителните четири-пет етажа. Той се вслушваше как дребните камъчета, вбили се в едрите грайфери на подметките му, стържат ритмично по асфалта, докато минаваше покрай високи модерни жилищни сгради на мястото, където някога се намираше Държавната болница — там се беше родил той преди близо петдесет години. Разгледа новото улично изкуство върху фасадата на „Блиц” — някога олющена сграда, окупирана от пънкари и превърнала се в тяхна крепост. Като тийнейджър Хари беше посещавал там мрачни концерти, макар никога да не стана част от столичните анархисти. Подмина „Рекс клуб”, където се беше напивал, когато заведението се казваше другояче, а халбата бира беше по-евтина, охранителите — по-компромисно настроени, а в самото заведение се подвизаваха и фенове на джаза. Хари не беше и от тях. Нито пък от членовете на Петдесетнишката църковна общност, подвизаваща се на отсрещния тротоар. Тези хора се имаха за носители на върховната истина и в екстаза си говореха на неразбираеми езици. Подмина съда. Колко убийци бяха получили осъдителна присъда там благодарение на неговата работа? Мнозина.