Ю Несбё - Нож

Дагни Йенсен имаше лесно забравяща се външност. Беше дребничка, слаба жена и досега бе преминавала през живота, промъквайки се на пръсти. Освен това следобедният час пик по „Юлеволсвайен” вече беше започнал, макар още да нямаше три часа, защото през последните четирийсет години работното време в Норвегия се сви до продължителност, която предизвикваше у чужденците едновременно завист и смайване.

Затова Дагни се удиви, че мъжът чу стъпките й. А каква беше изненадата й, когато се обърна към нея! Оказа се старец. Бръчките дълбаеха насечени, дълбоки бразди в загрубялата му, напукана кожа, сякаш се врязваха чак до костта. Под фланелената риза тялото му изглеждаше слабо, мускулесто и младежко, но лицето, жълтеникавите еклери около зениците с големината на главичка на топлийка и кафявите ириси издаваха, че е поне на седемдесет. Старецът беше завързал червена лента около главата си като индианец. Рехав мустак обрамчваше месестите му устни.

— Добър ден — поздрави той на висок глас, за да надвика шума от уличното движение.

— Много се радвам да видя човек до този гроб — отвърна с усмивка Дагни.

Тя рядко завързваше разговор с непознати, но днес се чувстваше в добро, дори приповдигнато настроение, защото Гюнар, новоназначен колега в училището, също преподавател по английски, я покани на чаша вино.

Мъжът й се усмихна.

— Тук лежи синът ми — уточни той с дълбок, дрезгав глас.

— Моите съболезнования — отвърна Дагни.

В пръстта пред паметника беше забодено не цвете, а перо.

— Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчега на покойниците си — обясни старецът, все едно прочете мислите й. — Но това перо не е от орел, а от мишелов.

— Така ли? Откъде го взехте?

— Как откъде? От всички страни Осло е заобиколен от пущинаци. Нима не знаете? — усмихна се мъжът.

— Е, градът си е доста цивилизован. Но това с перото е добра идея. Ще отнесе душата на сина ви на небето.

— Каква цивилизация! Пущинаци — настоя старецът. — Полицай уби сина ми. Момчето ми едва ли ще отиде на небето — колкото и пера да му донеса, но няма да се пече и в толкова нажежен адски огън, към какъвто се е запътил неговият палач.

В гласа му не се долавяше омраза, само съжаление, сякаш съчувстваше на полицая.

— Вие при кого идвате?

— При майка ми. — Дагни прочете надписа върху надгробния паметник. Валентин Йертсен. Името й се струваше смътно познато.

— Значи, не сте вдовица. Защото к-к-красива жена като вас сигурно се е омъжила млада и има деца?

— Благодаря за комплимента, но нито едното, нито другото — засмя се тя и през ума й препърха мисъл: дете с нейните руси къдрици и спокойната усмивка на Гюнар. Това я накара да се усмихне още по-широко. — Колко е красив. — Тя посочи изящно изработения метален предмет, забоден в лехата пред гроба. — Какво символизира?

Той го извади и го вдигна пред себе си. Наподобяваше нагънато змийско тяло, завършващо с остър връх.

— Символизира смъртта. В рода ви има ли случаи на психични заболявания?

— Ъъъ… не… поне доколкото ми е известно.

Той надигна ръкава на фланелената си риза. Отдолу се показа ръчен часовник.

— Два и петнайсет — побърза да го осведоми Дагни.

Старецът се усмихна, все едно сведението беше напълно излишно, натисна копче отстрани на циферблата и поясни:

— Две минути и п-половина.

Какво правеше този човек? Време ли засичаше?

Неочаквано се озова до нея с две дълги крачки. Миришеше на пушек. И сякаш прочел мислите й, каза:

— И аз усещам миризмата ти. Подуших те още докато се задаваше по пътеката. — Устните му се навлажниха и докато говореше, се гърчеха подобно на змиорки, уловени в сляп кош. — В ов-вулация си.

Дагни съжали горчиво, задето изобщо се бе спряла при този човек. И въпреки това продължаваше да стои неподвижно, сякаш погледът му я приковаваше.

— Ако не се дърпаш, ще свършим бързо — прошепна той.

Най-сетне Дагни се отскубна от приковаващата я невидима сила и понечи да хукне, но една бърза ръка се мушна под късото й яке, сграбчи колана на панталона й и я дръпна рязко назад. Тя изпищя и хвърли поглед към пустото гробище. После я запратиха и притиснаха към живия плет до оградата пред „Юлеволсвайен”.

Две яки ръце обвиха гръдния й кош и го стегнаха като в менгеме. Дагни успя да събере въздух, за да извика, но нападателят сякаш чакаше точно това, защото в мига, когато тя започна да издава звуци, издишвайки, той стегна хватката още повече и изкара всичкия въздух от дробовете й. Тя виждаше, че той продължава да държи гърчещата се метална змия в едната си ръка. Другата сграбчи гърлото й и го стисна. Започна да й причернява и макар ръката, обвила гърдите й, внезапно да охлаби обръча, Дагни усещаше тялото си отпуснато и натежало.