Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Хамилкир, майстор на звездните пътища след майчината си смърт, чакаше с чираците си на най-големия дървен кей. С помощта на въжета и прътове неколцина от народа на дъба преместиха вече пристаналата там търговска гемия, за да направят място за неочаквания гост. Беше часът на прилива, вълните се усилваха и морските пръски бяха примесени с първите дъждовни капки от смрачаващите се небеса. Ала това не смущаваше Хамилкир и другите като него, които народът на дъба наричаше хора-сенки. Паметта на най-старите сред тях обхващаше две десетилетия, че и повече — те бяха виждали много по-страшни бури, а най-младите бяха слушали разказите за родината. Ураганите в този район, който един ден щеше да бъде наречен Корнуол, не можеха да обезпокоят хората-сенки, особено сега.

Въпреки че нетърпението да чуе новините от родината му даваше сили срещу бурята, Хамилкир съзнаваше, че гостите не са онова, на което се е надявал.

Грамадният дървен съд, чийто яркожълт триъгълен грот носеше кобалтовосиния кръст на Пътешествениците, хвърли котва на два стадия от брега, сякаш лоцманът му не можеше да разчете носещите се по повърхността шамандури, ограждащи безопасния коридор към пристана. Вместо това спуснаха лодка и въпреки разстоянието, дъжда и пръските Хамилкир видя, че седем от осемте гребци са акуили, дребни и светлокожи като народа на дъба. Само един беше кай — истински човек.

Като екипаж обаче гребците бяха уверени и силни, а кормчията, също кай, при това жена, умело изведе лодката на пристана. Народът на дъба хвърчи въжета да я закрепят до трапа и вярна на традицията, кормчията слезе първа, носейки пътеводитечското си ковчеже.

Макар да го зърна съвсем за кратко, Хамилкир се възхити на изработката на заобления сандък от полирано дърво, дълъг колкото ръка на възрастен и два пъти по-широк. По изяществото на сребърните апликации се виждаше, че е от родината — беше украсен със звездните пътища по древния начин, без гравиран текст, който да помага при запаметяването, както предпочитаха неговите чираци. Ковчеже на майстор на звездните пътища, може би учил в самата Зала на Пътешествениците.

Хамилкир и чираците му мълчаливо стояха отстрани, докато кормчията пренесе товара си по кея до твърда земя и го постави в складовата пирамида. Едва когато се увери, че ковчежето й няма да се изгуби в морето, когато далекогледът, времемерите и хоризонтните дъски бяха на сигурно място, тя — както и всеки друг пътеводител — можеше да се погрижи за други неща.

Хамилкир прати един от чираците си с лодката да преведе закотвения кораб през плитчините до пристана. Чиракът зае мястото на пътеводителката като кормчия, а един от народа на дъба замени кая на греблото.

Гостите бяха обзети от опасения при вида на единствения кай в лодка с осем акуили.

— Покорили ли сте ги? — попита майсторката, която се казваше Рутем. Висока колкото Хамилкир, тя стърчеше цяла глава над най-високия от народа на дъба. Кожата й беше черна като пространствата между звездите и по обичая на пътешествениците бръснеше и мажеше с мас скалпа си. Малцина кай в колонията спазваха старите традиции и Хамилкир неочаквано за себе си намери вида й за съблазнителен.

— Те нямат нужда от покоряване — отвърна той. — Имат нужда от храна.

Каите разговаряха на родния си език, чиито цъкания и твърди съгласни бяха непонятни за повечето хора от народа на дъба, и останалите на кея акуили не се опитваха да слушат двамата хора-сенки. Просто зяпаха Рутем. В Каситеритес почти нямаше кайски жени. Такава беше цената на децата — цена, която народът на дъба не плащаше. Техните жени раждаха по-лесно и много по-рядко умираха при раждане.

— В Ешай не е достатъчно да ги учим на земеделие.

Хамилкир знаеше за тази колония, разположена малко по-близо до средния кръг на света от Каситеритес, но почти на двайсет хиляди стадия през тъмното море, което бушуваше пред него.

— Оттам ли идвате?

Рутем изцъка в знак на съгласие.

— За седемдесет и два дни.

— А преди това?

Тя разбра подтекста на въпроса.

— Родена съм в Ешай. Никога не съм била в родината. — Пътеводителката се загърна по-плътно в подплатения си с кожа плащ, за да се защити от усилващия се вятър. Вълча кожа, забеляза Хамилкир, но от вид, който не се срещаше там. Преди петдесет години, бяха му разказвали родителите на неговите родители, търговията не се ограничавала само до гемии, плаващи покрай бреговете. В Каситеритес редовно идват мостови кораби от други колонии и карали стоки от всички земи по света.