Дуглас Престон - Хищник

Спусна се горещ черен дъжд.

Биологичната програма, която я бе пренесла през четиридесетте години живот, засече. Умиращите неврони изгаряха в последен див пожар на напразна активност. Нямаше повече въпроси, нямаше програмиране, нито решения за кризите. Безплодните й ревове се задушаваха в потръпващата влажна, стенеща плът. Лявото полукълбо на мозъка й избухна в буря от електрически импулси, десният и крак се замята конвулсивно, преди да се скове в гърч, разтвори нокти, сухожилията й изпукаха. Челюстта й се отвори и тя остана зинала срещу небето.

По опашката й премина тръпка и тя затупа о земята, докато накрая остана да трепери само крайчето й. После всяка нервна дейност се прекрати.

Програмата бе стигнала предела си. Черният дъжд продължи да вали и тя постепенно се покри с лепкави тъмни петна. Нивото на водата се вдигна, активизирано от силна буря в планините и след ден тя бе погребана в гъста стерилна кал.

Шестдесет и пет милиона годишният й сън в гробницата бе започнал.

Ванът подскочи по черния път, носейки се като стрела през грамадната пустиня Хорнада дел Муерто на Ню Мексико. Пейзажът бе гладък и пуст като океана, единственото, което се забелязваше бе далечна верига черни хълмове. Бяха навътре в ракетния полигон „Уайт Сендс“, четири хиляди и осемстотин квадратни километра изпитателна база за най-съвременното национално въоръжение. Когато наближиха, тъмните хълмове придобиха форма. Централният, вулканичен конус от пепел, бе покрит с редица радио кули и микровълнови радиоприематели.

— Почти пристигнахме — каза Мелъди Крукшанк, седнала отпред, близо до военния шофьор.

Отминаха група изгорели и обковани с дъски постройки, оградени с двойна ограда; отвъд тях се виждаше блестящ нов строеж, с фасада от титаниеви панели, заграден на свой ред от високо охраняема ограда.

— Мястото се е използвало като своего рода лаборатория за генно инженерство — каза Крукшанк, — но я затворили след пожар. Институтът Смитсън уреди наемането на част от сградата. И тъй като е имало висока степен на биологична охрана, много от нещата, от които се нуждаехме, си бяха на място — поне в смисъл на изолация и сигурност. Това ще е чудесното място за изследване на динозавъра.

— Изглежда много самотно за живеене — обади се Роби Уедърс.

— Съвсем не! — поклати глава Крукшанк. — Това е очарователно място, където можеш да видиш какви ли не интересни неща — древни индиански руини, замръзнала лава, пещери, пълни с прилепи. Има конюшни, плувен басейн. Научих се дори да яздя. Със сигурност превъзхожда лабораторията в сутерена в Ню Йорк.

Паркираха на покрития с чакъл паркинг срещу сградата, който бе вече пълен с коли, телевизионни ванове със сателитни чинии, мотоциклети, джипове и какви ли не военни средства за придвижване.

— Прилича на парти — каза Форд.

— Казаха ми, че на тържественото откриване ще има повече хора, отколкото на световното по футбол.

Форд подсвирна.

Излязоха от вана в силния юлски пек на южно Мексико. Горещи вълни се издигаха отдолу, сякаш самата земя се изпаряваше.

Прекосиха паркинга и приближиха модерната сграда. Един охранител отвори вратата и те попаднаха в огромно преддверие, снабдено с достатъчно силни климатици. Един мъж в униформа, с две звезди на пагоните, протегна ръка:

— Генерал Милър — представи се той. — Командир на ракетния полигон „Уайт Сендс“. Добре дошли. — Той кимна към Том. — Срещнахме се преди, но тогава бяхте целият бинтован.

— Съжалявам, но не ви помня.

Генералът се ухили:

— Сега изглеждате значително по-добре.

Група репортери, чакащи в единия край на преддверието, се втурнаха и камерите забръмчаха.

— Д-р Крукшанк! Д-р Крукшанк! Истина ли е, че…? — Въпросите им се изгубиха в морето от шум, когато тълпата ги притисна.

Крукшанк вдигна ръце.

— Дами и господа, сега никакви въпроси. Ще има пресконференция след тържественото откриване.

— Един въпрос към госпожица Уедърс.

— Запазете го за пресконференцията — извика Роби, докато влизаха в лабораторния комплекс — дълъг бял коридор, от двете страни, на който стояха врати от неръждаема стомана. Зави на ъгъла и се насочиха към серия големи двойни врати в дъното. Помещението представляваше конферентна зала с редици седалки, обърнати към бяла завеса, която се спускаше отгоре. Беше пълно с учени в бели престилки, костюмирани типове от правителството, куратори и военни офицери; медиите бяха отрязани от червено въженце и останаха настрани.