Дуглас Престон - Хищник

— Декан на факултета — тя се опита да сдържи усмивката си. Е, не й беше неприятно.

— Декан? Ами, това е… наистина забележително. — Той прочисти гърлото си, облегна се назад и поправи вратовръзката си. — И вие отказахте?

— Отказах. Отивам заедно с динозавъра в Смитсъновия институт.

— Смитсъновият институт? — Само при споменаването на името на техния най-голям конкурент лицето му почервеня.

— Точно така. В Националния природонаучен музей. Правителството планирала построи експериментална лаборатория от четвърто равнище на сигурност на ракетния полигон в Уайт Сендс, Ню Мексико, за да изследва динозавъра и венерините частици. Предложиха ми място на заместник-директор на изследователския отдел, което върви в тандем с пожизнено назначение на куратор в националния музей. За мен е много важно да продължа работата си върху образеца. Мистерията на венерините частици скоро ще бъде разкрита; искам да съм една от тези, които ще го направят.

— И това е последното ви решение?

— Да.

Пийл се изправи, протегна ръка и се усмихна слабо.

— В такъв случай, д-р Крукшанк, позволете ми пръв да ви поздравя.

Добрите обноски бяха култивирали едно хубаво качество у Пийл, помисли си Мелъди: беше се научил да губи добре.

Къщата, малко бунгало, се намираше на приятна странична уличка в град Марфа, Тексас. Голям чинар хвърляше петниста сянка върху поляната, заобиколена с бяла ограда от колчета. В алеята бе паркиран един автомобил Форд Фиеста, модел 1989-а година, а от външната страна на преобразувания гараж висеше табелка, върху която на ръка бе изписано: „Ателие“.

Том и Сали спряха на улицата и позвъниха.

— Вътре съм — долетя глас от гаража.

Заобиколиха и стигнаха до вратата, която разкриваше приятно на вид художническо ателие. Появи се жена, облечена в мъжка риза, твърде голяма за ръста й, опръскана с боя, червената й коса бе привързана с кърпа. Жената беше дребна, енергична и привлекателна, с малко чипо носле, момчешко лице и леко раздразнена.

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Том Бродбент. А това е съпругата ми, Сали.

Тя се усмихна.

— Точно така. Роби Уедърс. Благодаря ви, че дойдохте.

Последваха я в изненадващо приятно ателие с огромни прозорци. Стените бяха бели, покрити с картини. Странни скали, потъмнели парчета дърво, стари кости и ръждясало желязо оформяха нещо като скулптура върху една маса до отсрещната стена.

— Заповядайте, седнете. Чай? Кафе?

— Не, благодаря.

Двамата със Сали се разположиха на японския матрак, сгънат като кушетка, докато Роби Уедърс измие ръцете си и свали забрадката, разпускайки къдравата си коса. Тя взе дървен стол и седна срещу тях. Настъпи неловка тишина.

— Значи — подзе тя след малко, — вие сте човекът, намерил баща ми.

— Точно така.

— Искам да ми разкажете всичко, как сте го намерили, какво ви е казал, всичко!

Том започна историята с това как е чул изстрелите и е отишъл да провери какво става, откривайки баща й умиращ на дъното на един каньон.

Тя кимна, лицето й помрачил.

— Как… беше паднал?

— По лице. Беше улучен няколко пъти в гърба. Аз го обърнах, направих му изкуствено дишане и той отвори очи.

— Може би щеше още да е жив, ако бяхте пристигнали навреме?

— Раните бяха фатални. Той нямаше шанс.

— Разбирам. — Ставите на пръстите й бяха побелели, когато се хвана за стола.

— В ръката си стискаше бележник. Каза ми да го взема и да ви го предам.

— Какви бяха точно думите му?

— Каза: Това е за Роби… Дъщеря ми… Обещайте ми да й го дадете… Тя ще знае как да открие… съкровището.

— Съкровище — повтори Роби със слаба усмивка. — Така говореше винаги за фосилите си. Никога не използваше думата „фосил“, защото беше параноик, че някой може да предяви претенции. Вместо това се правеше на полуоткачен иманяр. Често мъкнеше със себе си фалшива иманярска карта, за да заблуждава хората, че е шарлатанин.

— Това обяснява нещо, над което се чудех. Както и да е, получих бележника от него. Той… умираше. Направих, каквото можах, но той нямаше шанс. Единствената му тревога беше за вас.

Роби изтри сълзите от очите си.

— Каза: Това е за нея… Роби. Дайте й го… На никого другиго… На никого, особено пък на полицията… Трябва… да ми обещаете. След това каза: Кажете й, че я обичам.

— Наистина ли го каза?

— Да. — Не добави, че баща й така и не бе успял да изрече последната дума — смъртта го изпревари.