Дуглас Престон - Хищник

— А после?

— Това бяха последните му думи. Сърцето му спря.

Тя кимна и наведе глава.

Том извади бележника от джоба си и й го подаде. Тя вдигна глава, изтри отново очите си и го пое.

— Благодаря ви.

Отгърна го отзад, прелисти празните страници, спря на двата удивителни знака и се усмихна през сълзи.

— Знам го: от момента, в който намери този динозавър, до часа, в който е бил убит, той беше най-щастливият човек на земята.

Бавно затвори бележника и погледна през прозореца към обляния от слънце южно тексаски пейзаж. След това заговори тихо.

— Мама ни напусна, когато бях четиригодишна. Може ли човек да я обвини, беше се омъжила за човек, който ни мъкна през целия Запад, от Монтана до Тексас и всички щати между тях? Вечно търсеше Голямата находка, с главна буква. Когато пораснах, искаше да ме вземе със себе си, да бъдем екип, но… Не исках да участвам в това. Не исках да живея по лагери из пустинята и да търся фосили. Исках само да стоя на едно място, да имам приятел, който да издържи при мен повече от шест месеца. Обвинявах динозаврите, мразех динозаври!

Тя извади носна кърпичка и отново попи очите си.

— Едва изчаках да отида в колеж. Междувременно трябваше да работя — татко вечно нямаше пари. Разделихме се. След време той се обади — беше преди година, и ми каза, че ще го намери заради мен. Бях чувала това и преди. Побеснях. Казах му неща, които не биваше да казвам, а сега вече не мога да върна думите си обратно.

Стаята се изпълни със светлина.

— Иска ми се да беше тук, по дяволите — добави тя тихо и отново млъкна.

— Написал ти е нещо — каза Том и извади пачката пликове. — Намерихме ги заровени в малка метална кутия в пясъка, близо до динозавъра.

Тя ги пое с треперещи ръце.

— Благодаря ви.

В този момент се обади Сали:

— Университетът Смитсън откри лаборатория в Ню Мексико за изследване на динозавъра. Предстои да му дадат име. Ще можете ли да дойдете? Ние с Том възнамеряваме да отидем.

— Ами… не знам.

— Мисля, че би трябвало… Ще кръстят динозавъра на вас.

Роби я погледна сепнато.

— Какво?

— Точно така — каза Сали. — Университетът Смитсън искаше да го нарече на баща ви, но Том настоя пред тях, че баща ви е държал да се казва „Роби“. А освен това тиранозавър е женски — казват, че женските тиранозаври били по-големи и по-жестоки от мъжките.

Роби се усмихна.

— Щеше да я нарече на мен независимо дали ми харесва или не.

— Е? — попита Том. — Харесва ли ви?

Настъпи тишина и след известно време Роби се усмихна.

— Да. Мисля, че да.

За четири часа се стъмни напълно. Тя се въргаляше в тинестата локва с полуотворени очи. Единствената светлина идваше от парцалите огън, които горяха тук-там из кипарисите. Блатото беше пълно с динозаври и малки бозайници, които се къпеха, пръхтяха, плуваха, полудели от страх, много от тях умиращи.

Тя се раздвижи.

Въздухът беше по-горещ. Тъмнината се увеличи.

Тя се премести към по-дълбокото, където водата беше по-студена. Около нея плуваше мъртво и умиращо месо, но тя не му обърна внимание.

Заваля черен, изпълнен със сажди дъжд и обля гърба й с прилична на катран тиня. Въздухът стана по-плътен от маранята. Тя забеляза между дърветата червена светлина Огромен пожар вилнееше в пустинята. Гледаше го как се придвижва, как избухва между короните на големите дървета, изпращайки към земята дъжд от искри и пламтящи клони.

Пожарът отмина, пропускайки блатистата територия, където тя се бе подслонила и напеченият въздух се охлади леко. Остана във водата, заобиколена от подута, загниваща смърт. Дните се точеха. Тя отслабна и започна да чезне.

Смъртта бе за нея ново чувство, не приличаше на нищо, изпитвано преди. Можеше да я усети как работи в нея. Да почувства как коварно и тихо атакува органите й. Тънките меки плочки, които покриваха тялото й, се олющиха. Едва се движеше. Задъхваше се и едва задоволяваше глада си за кислород. Очите й бяха обгорени от горещината, мътни и подути.

Умирането продължи дни. Инстинктите й се бореха с него, съпротивляваха му се. Ден след ден болката се усилваше. Тя се хапеше и риташе, късаше парчета от собствената си плът, опитвайки се да стигне до врага, стаен вътре в нея. С увеличаването на болката растеше и яростта й. Тъпчеше сляпо земята с последни сили. Вън от задържащата сила на водата, тя се олюля и падна в плитчината. Ревеше, шибаше, риташе и хапеше тинята. Дробовете й започнаха да се пълнят с течност, когато сърцето се напрегна да изпомпи кръв към тялото й.