Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Вие искате самолет? — прекъсна го Старейшината на Халидон, като знаеше предварително отговора на въпроса.

— Да!

Даниел даде знак на шофьора да запали колата.

— Нямате нужда от координатите. Има само едно място, на което може да се кацне: тревистото пространство на две мили югозападно от лагера. Ние имаме неговите координати.

Автомобилът се измъкна от мястото за паркиране, прескочи примитивния бордюр и се понесе в тъмното към магистралата.

Холкрофт съобщи дециметровия обхват на честотата на Даниел; Старейшината я набра и подаде микрофона на британския агент.

Никой не вдигна. Не последва никакъв отговор от радиовълните.

— Ще им трябва време да намерят самолет… — Даниел говореше тихо, докато колата се носеше по широкия път.

Алекзандър изневиделица сложи ръка на рамото на Старейшината.

— Вашият водач, оня, който използваше името «Маркъс». Кажете му да предаде нещо на Сам Тъкър.

— Аз вече инструктирах хората си да се оттеглят — ледено отговори Даниел. — Моля ви, спомнете си какво ви казах.

— За бога, върнете го обратно. Дайте им възможност!

— Нямате ли предвид… «дайте й шанс — на нея»?

В този момент Маколиф изпита желанието да го убие.

— Трябваше обезателно да го споменете, нали?

— Да — отвърна Даниел, обръщайки се в седалката си, за да може да погледне Алекзандър в очите. — Защото това е свързано с условието, при което ние ще ви дадем самолет… Ако се провалите, ако жената я убият, вашият живот също ще бъде отнет. Просто и ясно, след нейната смърт на вас вече никой няма да ви има доверие.

Алекзандър издържа изпитателния поглед на Даниел Халидонита.

— Просто и ясно — каза той, — моят отговор е «да». Самият аз ще дам заповедта за стрелба.

Р. С. Холкрофт се наведе напред. Неговите думи както винаги бяха точно премерени.

— Аз идвам с вас, Маколиф.

Даниел и Алекс погледнаха едновременно към англичанина. С две думи, Холкрофт тихомълком беше оголил позициите си. Това удиви двамата мъже.

— Благодаря ви. — Това беше всичко, което Маколиф можеше да каже, но то идеше от дълбините на сърцето му.

— Страхувам се, че това е невъзможно, Главнокомандващ — каза Даниел. — Вие и аз… ние имаме да уреждаме някои неща. Ако Маколиф тръгва, той тръгва сам.

— Вие сте варварин — каза Холкрофт остро.

— Аз съм Халидонът. И ние имаме нашите приоритети. Всъщност и двамата ги имаме.

Маколиф изведе малкия самолет над облачния слой. Той разтвори куртката, дадена му от шофьора на колата. В миниатюрната кабина беше топло. Халидонският летателен апарат беше по-различен от онзи, с който пътуваха с Малкълм, когато излетяха от полето западно от Акомпонг. По външен вид и големина беше подобен на двуместния команч, но по-тежък и маневреността му — по-голяма.

Маколиф не беше добър пилот. Управлението на самолет беше умение, което той придоби по необходимост, а не поради запалеността си към този вид дейност. Преди десет години, когато взе решение да започне да се занимава професионално с платени геоложки проучвания, осъзна, че правоспособността да управлява въздухоплавателна машина ще му е от полза и ето защо той бе изкарал някакъв курс, който в края на краищата го снабди с необходимия документ.

Наистина се бе оказало полезно. Беше му влязло в работа по време на дузината полети над повечето континенти. В малки, непретенциозни, непрофесионални самолетчета.

Надяваше се с Божията помощ това умение да му помогне и сега. Ако не се получеше, по нататък нищо вече не би имало значение.

На седалката до него лежеше една малка черна дъска — плоча в рамка от дърво, на каквито малчуганите се учеха да пишат първите си букви в началното училище. На нея с тебешир беше начертан примитивният му летателен план — белите знаци изпъкваха в мътната светлина, струяща от контролното табло.

Препоръчителна летателна скорост, посоките според компаса, изисквания за оптимална височина и места ориентири, които при късмет и достатъчно ясна видимост би могъл да различи.

След излитането си от Юнити Хол той трябваше да се издигне на височина от хиляда стъпки и да кръжи над полето дотогава, докато не я достигне. След напускането на района щеше да се отправи на югоизток на 115 градуса и да поддържа летателна скорост 90 мили в час. Няколко минути по-късно трябваше да се озове над Маунт Карей — два, накладени от храсталаци, огъня бяха сигналът.

Всичко беше изпълнено точно.

От Маунт Карей, с определена скорост и на 700 стъпки височина, от него се изискваше да завие на изток-североизток на 84 градуса и да продължи към Кемпшот Хил. На един път щеше да има автомобил с прожектор, който сигнализира, реейки лъчите си из небето.