Сорен Свейструп - Кестеновия човек

Хес е изправен пред прозорец на сутерена с двойни пръти от вътрешната страна. В тъмното, през прозореца вижда страничните светлини на кола, да пресичат двора. Хес безуспешно се опитва да откъсне решетките и когато колата изчезва в тъмнината, той е пронизан от мисълта, че смъртта ще го достигне. Обръща се в посоката, от която идва пламъкът и където Роза Хартунг лежи, а гледката на осакатената й ръка го подтиква да вземе спасително решение. Той се обръща обратно към прозореца и веднага забелязва, че прътите на решетката не са по-дебели от костите на Роза, които триона е отрязал. Острието минава през първата пръчка като нож през масло. Още три ряза и Хес откъсва решетката и куката и разбива рамката.

Той повдига Хартунг до перваза, качва се върху него и пропълзява покрай нея. След което се провесва и издърпва Роза заедно със себе си, усещайки огъня да пълзи по гърба му и пада върху мокрия сняг.

Кашляйки, Марк става на крака и влачи Роуз по двора. Чувства се така, сякаш тялото му гори и иска да се хвърли в снега и да угаси пламъците. И въпреки това, кашляйки, Хес продължава по пътя си и само на двадесет метра от горящата къща оставя Хартунг до каменната ограда. А самият той се затичва към гората.

Вътрешният й глас просто крещи, че тя трябва да направи нещо. Сгъната на три върху пода в тъмното зад шофьорската седалка, Ная усеща скоростта на автомобила и всяка негова маневра. И се опитва да си припомни горския път, за да определи кога Генц ще трябва да се концентрира напълно върху шофирането. Сняг и тъмнина едновременно. Няма съмнение, че той ще трябва да направи това, защото навсякъде е непрогледен мрак, а снегът е натрупал поне петдесет сантиметра. Тулин се опитва да си представи по какъв начин е по-добре да го нападне, като е буквално с вързани ръце и крака. Отчита всяка изминала секунда в бездействие за пропиляна. В крайна сметка, на всяка цена трябва да се върне в имението възможно най-скоро. Тя не посмя да вдигне глава и да погледне през прозореца, когато излязоха от плевнята и потеглиха по пътя, и й беше трудно да прецени силата на огъня само по пропуканите стъкла.

Тулин внезапно забелязва, че водачът е намалил. Изглежда, за да влезе в дълъг завой. Всичките й мускули са напрегнати; очевидно, колата е приближила голямата дъга, която се простира на около половината път от имота до магистралата.

Тя скача рязко и прехвърля ръцете си, облепени с лента, опитвайки се да направи примка около врата на водача. Но на слабата светлина от таблото той забелязва движението й в огледалото за обратно виждане. Изглежда, че е готов за нейната маневра и избутва ръцете й назад с всички сили. Ная се опитва отново, след което той отпуска педалите и волана и й нанася серия удари с лакти. Тулин пада на задната седалка и жадно вдишва въздух през едната ноздра. Едва сега Генц спира колата и оставя двигателя на празен ход.

— Трябва да ти призная: наистина мислех, че трябва именно теб да държа под око от целия отдел Убийства. Но сега знам всичко за теб. Дори знам каква миризма излъчваш, когато се напрягаш, и ставаш мокра, като новородено прасе. Добре ли си?

Въпросът му е безсмислен. Той от самото начало знае, че тя е тук, в салона, и когато Генц допира ножа до лентата, покриваща устата й, за момент й се струва, че ще го пъхне в гърлото й. Но не, той прерязва лентата и тя може да я премести от устните си с вързани ръце и да поеме дълбоко въздух накрая.

— Къде са те? Какво си направил с тях?

— Много добре знаеш.

Тулин е на задната седалка, диша тежко, а пред очите й е горящото имение.

— Хес вече е станал на дим в небето. Между другото, ме помоли да те поздравя, преди да ти прережа гърлото, ако, разбира се, това би те утешило.

Тулин затваря очи. Врагът й е твърде силен и осъзнавайки това по бузите й потичат сълзи. Тя плаче за Хес и за Роза Хартунг, но най-вече за Ле, която я чака вкъщи и която няма нищо общо.

— А дъщерята на Хартунг? Ти и нея ли..?

— Да, беше необходимо.

— Но защо?..

Гласът й е тънък и жалък и Тулин мрази себе си заради това. За момент в кабината настъпва мълчание. Струва й се, че Генц се взира в мрака и мисли за нещо важно. После се връща към реалността и обръща черното си лице към нея.

— Това е дълга история. А и бързам. И ти също трябва да спиш.

— Г-е-енц!..

Викът прорязва тишината и тя не разпознава този дрезгав глас. Той идва някъде отдалеч, или от гората, или от под земята. Генц замръзва за момент, но веднага се обръща със светкавична скорост и надниква напрегнато в тъмнината през предното стъкло. Тулин не вижда лицето му, но разбира, че той не вярва на очите си. Тя успява да заеме седнало положение с голямо усилие, за да погледне там, в самия край на светлинния конус, образуван от фаровете на колата. И за нея става ясно какво толкова е изумило Генц.