Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Изглеждаш страхотно — каза й Зепо. — Къде беше? В Тунис ли?

— Точно там. Но и ти май си бил на почивка. Само не ме заблуждавай, че си хванал такъв тен тук.

Зепо наистина изглеждаше много загорял и във форма. Двамата добре си подхождаха. Изведнъж ясно си дадох сметка за собствената си болезнена бледност.

— Е, правих снимки в Карибския басейн — рече той. — Две седмици в Доминиканската република. Беше ад.

— Не мога да го повярвам.

Не казах нищо. Макар да не се бях виждал със Зепо от вечерта, когато го бях изхвърлил от дома си, бях разговарял с него няколко пъти по време на отсъствието на Анна. Ако бе ходил наскоро в Карибския басейн, значи беше взел телефона със себе си.

— Е, как си сега? — В гласа му се прокрадна лека загриженост, за да покаже на Анна какво имаше предвид. Анна я посрещна с усмивка и кимване.

— Добре, благодаря.

Учудих се на такта му. Нещо повече, изпитах известно облекчение. Когато предишната вечер разговарях с него, го бях предупредил, че Анна все още не е превъзмогнала случилото се. Той не беше проявил почти никакво разбиране.

— Не се тревожи. Щом й бръкна в гащичките, ще се почувства много по-добре — беше ми отвърнал.

Знаех, че само ме дразнеше, но все пак не му вярвах напълно. Не исках да притиска Анна независимо дали пред мен или, още по-лошо, когато ме нямаше. Но този следобед не ми даде поводи за оплакване. Държеше се безупречно и не я сваляше, поне доколкото забелязах. Остана точно половин час, както се бяхме разбрали, после погледна часовника си и се извини.

— Щом си вече тук, отбий, се в галерията — поканих го.

— Може да мина по-нататък през седмицата — отвърна той и си тръгна.

Това по-нататък през седмицата се оказа следващият ден, както се бяхме уговорили. Престорих се на приятно изненадан, когато се отби да изпие едно кафе, и прикрих раздразнението си, че беше закъснял с един час. Но когато се появи и на следващия ден, учудването ми бе не по-малко искрено от това на Анна.

— Има ли някаква особена причина за тази самоинициатива, или просто проявяваш ентусиазъм? — попитах, когато Анна отиде да посрещне един клиент.

— По малко и от двете. Момичето, с което трябваше да се срещна довечера, излязло и си счупило ръката, тъпата кучка. Така че реших да убия с един куршум два заека и вместо с нея да изляза с Анна. — Зепо ми се усмихна дяволито. — С малко късмет това може да се окаже голямата вечер. Бързо питие, нощен бар, после в апартамента ми и я чукам до припадък.

За първи път умишлено грубият му език не ми направи почти никакво впечатление. Опитах се да скрия внезапната си паника.

— Не смяташ ли, че малко избързваш?

Подсмихна се.

— Мисля, че това е последното нещо, за което трябва да се притесняваш.

— Но тя се върна само преди седмица. И все още не е преживяла Марти.

— Е, това ще отвлече мислите й от него. След първите десет минути няма да може да си спомни дори името му. — Намръщи се. — Защо гледаш така? Хайде, Доналд, нали това искаше?

— И все пак според мен е прекалено рано.

— Как не. Малко нежност и любов — точно от това има нужда. Съчувстващ слушател. Рамо, на което да поплаче. — Ухили се злорадо. — И един хубав, корав, с който да си поиграе.

Усетих как устните ми се свиха. Поклатих глава.

— Не.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Точно, което чуваш. Струва ми се, че не е толкова трудно да разбереш.

Зепо ме зяпна.

— Е, ще трябва да извиниш глупостта ми, но се боя, че не разбирам. Колкото и смешно да ти звучи, бях останал с впечатлението, че искаш да я вкарам в леглото. Така че защо сега се дърпаш?

— Не се дърпам. Просто не виждам причини да разваляме нещата, като избързваме. След като вече посветихме толкова време, не виждам защо да не можем да изчакаме още седмица-две.

Продължаваше да ме гледа.

— Хитруваш, Доналд. Има ли нещо, което трябва да знам? Защото, ако има, най-добре е да ми го кажеш.

Опитах се да не забележи, че се измъквам.

— Разбира се, че няма. Само си мисля, че трябва да й дадем още малко време да се окопити, това е.

— Няма голям смисъл, след като ще я катурна, нали? — Остроумието, изглежда, му достави удоволствие. Въздъхна тежко и сви рамене. — Но ти си шефът. Волята ти е закон за мен. Няма да чукам Анна довечера. Доволен ли си?

Поне чувствах облекчение.

— Да, благодаря.

— А разрешено ли ми е поне да я изведа? Или и това е забранено?

Поех си дълбоко въздух и се хвърлих с главата напред.

— Всъщност предпочитам да не го правиш.