Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Тогава трябва да ми платиш още една лира.

Щом се прибра, Тери се обади на жената, която искаше котето. Това е вярно — тя никога не бе имала котка преди и никога не беше чувала за токсоплазмоза.

— Мисля, че зависи от кръвната група — поясни Тери.

— Моята е А отрицателна. Мислите ли, че това би могло да е проблем.

— Не съм сигурна. Но предполагам, че е по-добре да попитате вашата акушерка. И ако има някакъв проблем, мога да ви запазя котето, докато родите.

— Може ли Поли да идва да го вижда?

— Разбира се.

Малкото момиче беше идвало няколко пъти с приятели да им покаже котето. Не правеха бели, но Тери не бе свикнала да има деца около себе си и щом си тръгнеха, изпитваше облекчение. Затова се чувстваше малко виновна и се замисли дали не се превръща в свадлива стара мома.

На двете оцелели котета им бяха поникнали остри зъби и след като унищожиха кашона, в който живееха, вече се осмеляваха да се отдалечават и от леговището си. Бяха съсипали куп неща: памучните конци от кутията ѝ за шиене, точилката, чифт обувки. Тя сложи стара кутия от папки, за да им служи за отпадъците, но котенцата сдъвкаха и нея. Тери постепенно се примири с мисълта, че временното отглеждане на котетата се беше превърнало в постоянно. Те станаха неразделна част от къщата.

Знаеше, че нежеланието ѝ да ги задържи беше по-скоро на психологическа основа. От пет години насам беше без корени, местеше се от къща в къща, както преместваше банковите си сметки и променяше живота си, когато се наложеше. Опита и брака. Когато той не потръгна, тя изпробва и съвсем различна връзка, връзката на жена с жена. Измъкна се от връзката си с Мо по начин, който би могъл да се нарече безсърдечен. Направи това, което трябваше, но не беше действала предпазливо, така че да не се разчуе наоколо. Усмихна се огорчено.

Отиде и извади голямата котка от кутията, сложи я в скута си и започна замислено да я гали.

— Писи Галор — каза ѝ тя. — Ще ти дам ново име. Отсега нататък ще се казваш Гинес. Защото имаш бели уши и приличаш точно на Гинес. А ти — посочи тя второто коте — ще бъдеш Халфпинт.

Както беше казал любимият ѝ поет, даването на имена на котки беше нещо сериозно.

Телефонът звънна. Беше Алисън.

— Говорих с Ан Байрес — каза тя. — Ще се радва да види писмата.

— Нали и ти ще дойдеш?

— Разбира се, ако настояваш. Ще мина да те взема с колата.

— Ще трябва ли да ги даваме? — попита Алисън, когато Тери ѝ подаде листите.

— Това са копия. Задържах оригиналите на сигурно място, ако разлеем кафе върху тези. Сигурно в писмата няма да има нищо физическо, като отпечатъци от пръсти например. Върху тях се изсипаха много боклуци от ремонта, преди да разбера, че може да са важни.

Алисън я закара в северната част на Оксфорд. Тя спря пред хубава къща стил „Едуард“, която се намираше до игрището на едно начално училище. Високо и поразително красиво момиче, около петнадесетгодишно, им отвори вратата.

— Идвате при мама, нали?

После ги заведе до кабинета на майка си.

Голяма маслена картина на голо тяло висеше над работещия компютър. Стените не се виждаха от книги, а през отворените прозорци се чуваха викове от играещите навън деца. Тери би искала нейният работен кабинет да изглежда точно така.

Ан Байрес беше очарователен професор, дребна жена на около четиридесет, със смолисточерна коса, която беше започнала да побелява.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя и се здрависа с Тери. — Седнете, моля. Ако искате кафе, можем да накараме Джесика да ни направи.

— Направете си го сами, гледам сериала „Съседи“ — извика момичето от горния етаж.

Ан се усмихна.

— Повярвайте ми, хората със сексуални отклонения са нищо в сравнение с тийнейджърите — каза тя весело. — Какво да ви приготвя?

Тери изяви желание да направи кафето, докато Ан четеше писмата. Ан я заведе на долния етаж. Той беше партерен, на равнището на градината, а кухнята обхващаше целия долен етаж, като в очи се набиваше огромната маса. Научни трудове и научни списания по психология бяха пръснати навсякъде, смесени със „Смаш хитс“ и „Скай магазин“. На гърба на вратата висеше огромен плакат на поп идол, гол до кръста и с разчорлена коса. Когато се върна с готовото кафе, Ан довършваше последното писмо, което четеше съсредоточено. Остави листа настрани, а очите ѝ все още бяха замислени.

— Интересна малка колекция. Е, какво искате да ме попитате?

Тери си пое дълбоко въздух.

— Основно искаме да знаем какво ще ни кажете за човека, който ги е написал. Например, можете ли да ни кажете кои части от писмото са истински и кои — измислици? И дали са писани от мъж, или от жена? Аз смятам, че такива писма обикновено се пишат от мъже, независимо че се подписват с женско име.