Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Когато дежурният полицай ме въведе в стаята за разпити, вътре ме чакаха двама непознати за мен следователи. Никой от тях не помръдна, за да се здрависа с мен. Просто кимнаха към празния стол от моята страна на масата.

Стаята бе най-обикновена, с размерите на кутия. В ъгъла над вратата бе монтирана камера за наблюдение, а в тази конкретна сутрин бе докарана и аудио-визуална количка, с DVD плейър и стар телевизионен приемник.

Двамата костюмирани мъже се представиха като полицаи Видер и Камиски, съответно от „Държавна корупция“ и сектор „Неправомерни полицейски действия“. Дори това бе достатъчно да ме раздразни, сякаш вече не бях достатъчно ядосан. Неправомерни полицейски действия? Направо не бе за вярване.

И все пак това ми даваше възможност да разкажа моята версия на историята. Веднага щом подписах, че съм наясно с правата си, бях готов да преминем директно на въпроса.

— Е, детектив Крос — започна Видер. — Твърдиш, че преднамерено си бил упоен с наркотично вещество по време на въпросния инцидент вчера. Така ли е?

— Точно така — казах аз и посочих към бедрото си. — Бях прободен с нещо като игла. Докладът от спешното отделение може да потвърди белега от убождането.

— Разбира се, но не и кой го е направил — веднага ме прекъсна Видер. — А тази предполагаема игла, преди да удариш господин Джудиче ли беше забита, или след това?

— Точно преди това — казах. — Това бе причината, поради която му посегнах. Единствената причина.

— Два пъти.

— Моля?

— Ударил си го два пъти. Първия път си му разбил носа. После си го повалил на земята.

Сърцето ми се разхлопа. Не харесвах тона на този човек, нито посоката, в която вървеше разговорът.

— Нека погледнем — каза Видер.

Камиски използва дистанционното, за да включи телевизора, и пусна подготвения за целта видеозапис. Приличаше на клип от новините на „Канал 5“ и показваше мен и Джудиче, застанали между двете паркирани коли в „Кеймбридж Плейс“.

Нямаше звук, но двамата очевидно водехме разпален разговор. И после — най-неочаквано, както изглеждаше в кадър се появяват юмруците ми и аз повалям Джудиче между колите.

— Това е една от камерите казах. Там имаше поне още десет.

— И всички показват едно и също — каза Видер. Той направи пауза, колкото да ме погледне снизходително. — Не казвам, че твърдението ти относно убождането с игла е доказуемо грешно, детективе. Освен това сме наясно със случая между теб и господин Джудиче…

— Технически погледнато, няма такъв случай — казах. — Става въпрос за годеницата му. А и не аз съм изстрелял смъртоносния куршум.

Ала Видер нямаше намерение да ме остави да водя разговора.

— Имам предвид — повиши глас той, — че задачата ни в момента е да се фокусираме върху вероятността за неправомерно полицейско действие при вчерашния инцидент. До този момент не разполагаме с убедително доказателство в подкрепа на твоята версия. Но пък имаме това .

Той отвори папката си. Вътре имаше доклад за произшествие, прикрепен най-отгоре върху няколко други листа. Не разпознах почерка, нито подписа най-отдолу.

— Имаме кратка, но забележителна колекция от нелицеприятни статии за теб, писани от господин Джудиче. Имаме документирана кавга в „Лок Севън“ от онзи ден, където очевидно си се държал агресивно към господин Джудиче и си захвърлил звукозаписното му устройство. Имаме и това, разбира се — каза той и посочи към застиналото изображение върху екрана на телевизора. — И последно, имаме положително токсикологично изследване за опиати в кръвта ти, в което е налично химическо съвпадение с хапчетата, открити вчера в джоба ти.

Видер направи поредна пауза и вдигна вежди към мен. Припомни ми за всички лицемерни копелета, които някога съм срещал онези, които дори не се опитват да прикрият насладата от собственото си усещане за надмощие.

— И така, нека те попитам — продължи той. — Ти си опитен детектив. Какъв извод би си направил, ако седеше от моята страна на масата?

— Ако бях на твое място? — казах. — Преди всичко бих се запитал защо Рон Джудиче пише тези статии. А после бих си помислил — не е ли точно това резултатът, който човек като него би желал да постигне?

Двамата следователи се спогледаха.

— С цялото ми уважение, детективе, това ми звучи като конспиративна теория — каза Видер и затвори папката си.

Жестът му не ми убягна. Тези двамата изобщо не се интересуваха от историята ми. Вече бяха разпитали своите свидетели, бяха подготвили заключението си, а тази среща бе само — какво? Формалност? Необходима стъпка към обвинението, което те очевидно искаха?