Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Мисля, че ще…

Исках да кажа: „Мисля, че ще изгубя съзнание“, но така и не успях да довърша изречението.

Не беше просто пробождане, било то с нож или обикновена игла. Беше нещо друго. Последното, което помнех, преди да изгубя съзнание, бе мисълта, че току-що съм бил отровен.

Нима Джудиче ме бе убил? Умирах ли?

Събудих се в линейката. Хайзенга бе там. Движехме се.

В първия момент се почувствах объркан, но бързо си спомних случилото се.

— Лягай! — каза Хайзенга и ме бутна обратно на носилката, когато понечих да се изправя. Двама парамедици седяха от двете ми страни. Единият измерваше кръвното ми налягане, другият съобщаваше данните за състоянието ми по радиостанция до болницата, към която се движехме. Болницата в Джорджтаун вероятно.

— Той ме прободе…

— Просто се отпусни.

— Той…

Чувствах цялото си тяло като желе, само ръцете ми бяха изтръпнали. Все още ми се виеше свят. Какво беше това, по дяволите? Знаех, че се е случило нещо ужасно, но някак си не можех да се почувствам така. Намирах се в състояние на еуфория, а страхът и ужасът витаеха някъде на заден план. Чувствах се така, сякаш се наблюдавах отстрани, като на филм.

После забелих очи. Единият от парамедиците вдигна клепача ми и погледна зеницата.

— Унася се — каза.

Това бе последното, което чух.

Събудих се в болницата, облян от флуоресцентна светлина. Вместо стени имаше синя завеса, спусната около стаичката — или по-скоро кутийката, в която бях напъхан.

Хайзенга все още бе там. После видях и Бри.

— Здрасти — каза тя и стисна ръката ми. — Как се чувстваш?

Все още се чувствах отпаднал, сякаш се носех върху облак над земята. Усмихнах се въпреки всичко. Всичко ми изглеждаше леко размазано.

— Откога си тук? — попитах.

— От два-три часа. Сега е шест.

— Какво стана?

— Откриха опиати в кръвта ти — каза ми Хайзенга. — Предимно оксикодон.

— Предимно?

— И малко морфин.

— Аха… — Отпуснах глава на възглавницата. — Стори ми се познато.

И друг път съм имал неприятности — давали са ми и морфин. Последният път бе преди няколко години, когато бях прострелян, докато разследвах случай във Вермонт.

Постепенно започнах да си припомням подробностите. Местопрестъплението в Джорджтаун. Частната охранителна компания. Джудиче…

Внезапно се надигнах в седнало положение и отметнах тънкото одеяло, с което бях завит.

— Къде е Джудиче? — попитах. — Арестуван ли е?

— Алекс! — каза Бри. — По-кротко. Успокой се.

— Къде е той? — повторих.

— Мисля, че все още е в управлението — каза Хайзенга. — Но не, не е арестуван.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Тъкмо щях да му слагам белезници, когато той ме прободе.

Марти пое дълбоко въздух и хвърли поглед към Бри, преди да отговори. Те двете знаеха нещо, за разлика от мен.

— Не открихме нищо у него, Алекс — каза тя. — Носеше само документ за самоличност, пари в брой и фотоапарат.

— Е, явно е изхвърлил спринцовката. Казвам ви, че…

— Алекс, всичко, което открихме, беше у теб — прекъсна ме Хайзенга и ми показа кафяво аптекарско шишенце. — Това беше в джоба ти, когато пристигнахме. И по него няма отпечатъци на Джудиче.

— Какво?

— Джудиче твърди, че си бил дрогиран… което е вярно, по един или друг начин. Освен това казва, че си го нападнал без причина. Ако те е убол с нещо, Алекс, никой не го е видял.

— Божичко!

Отново се отпуснах на възглавницата. Цялостната картина на изопачената реалност започна да прониква в съзнанието ми. Ала Хайзенга не бе приключила.

— Освен това Джудиче повдига срещу теб обвинение за физическо насилие. И иска ограничителна заповед. Казва, че го преследваш от момента, в който е започнал да пише за теб.

Погледнах Хайзенга в очите.

— Това е клопка, Марти. Господи… ти вярваш ли ми изобщо? Знаеш историята около този човек, нали?

Тя се отдръпна от леглото; усещах, че ненавиждаше всяка секунда от този разговор.

— Не искам да говоря твърде много, Алекс. Не и преди да знаем повече. Но ще те помоля да ми предадеш оръжието си, значката и картата за самоличност. — Тя пое дълбоко въздух. — Освен това, когато приключим тук, ще се наложи да те прибера.

— Какво? — намеси се Бри. — Не го ли чу? Бил е нападнат. Наистина ли подлагаш на съмнение думите му? Той е един от най-добрите полицаи във Вашингтон.

— Не аз подлагам на съмнение каквото и да било — отвърна Хайзенга. — Но управлението е заело отбранителна позиция. Напоследък целият град крещи за полицейски произвол, а е безспорен факт, че Алекс — независимо по какви причини — е упражнил физическо насилие над този човек.