Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Сядай — покани ме тя. — Трябва да оправим някои технически подробности.

Даде ми два формуляра за освобождаване, които да подпиша, а после ми върна личните вещи, с изключение на пистолета ми. След това се спря на подробностите в ограничителната заповед на Джудиче. Нямах право да се приближавам до него на по-малко от сто и петдесет метра разстояние през целия период на временната ограничителна заповед. Ако заповедта станеше постоянна, щях да бъда информиран своевременно.

Това бе едно от най-странните изопачавания на правда и кривда, което бях срещал от доста време насам. Предвид всички обстоятелства, не трябваше ли аз да съм този, комуто е нужна защита от Джудиче?

— Гледа ли новините? — попита Марти. — Мисля, че снощи е дал поне десет „ексклузивни“ интервюта. В добавка към проклетия му блог.

— Съжалявам за всичко това — казах. — Известно време ще разполагате с един следовател по-малко.

— Не мисля, че ще съм по-зле от теб — каза тя. — Изписано е на лицето ти.

Така си беше. Може и да бях „свободен“, но все още се намирах в режим на изчакване. В полицейското чистилище.

— А сега ти предлагам да си вземеш почивка до края на деня и да отидеш да се видиш със семейството си — каза Хайзенга.

— Сигурна ли си? — попитах. Точно от това се нуждаех всъщност.

— Сигурна съм — отвърна Марти и най-после се усмихна. — Мисля, че подреждането на папки може да почака до утре.

Разстоянието от управлението до къщата ни е не повече от два километра, но тази сутрин Бри настоя да ме вземе с колата, вместо да ходя пеша. Моят автомобил все още беше в Джорджтаун и по-късно трябваше да го прибера. Сега просто исках да си отида у дома, да се изкъпя и да дам на семейството си всичко, от което биха имали нужда до края на деня. Децата щяха да са на училище до три и петнайсет, така че имах достатъчно време да си поговоря насаме с Нана и Бри.

Така поне си мислех.

Когато влязох в белия „Експлорър“ на Бри, паркиран пред „Дейли Билдинг“, очаквах тя да се зарадва, че ме вижда, но също и да е ядосана заради ареста. Вместо това ме посрещна със сълзи.

Бри ме прегърна и се целунахме.

— Добре ли си? — попита. Едва тогава видях колко зачервени бяха очите ѝ и колко дълго бе плакала.

— Добре съм — отвърнах. — Ти добре ли си?

Очевидно не.

— Исках да ти го кажа, след като се приберем у дома, но… не мога да чакам, Алекс. Вземат ни Ава. Днес.

— Какво? Кой я взема? — попитах.

— Службата за закрила на децата и семействата. Стефани се обади рано сутринта. Като се има предвид онова, което е употребявала напоследък, а сега и тези обвинения за наркотици срещу теб…

Изненадата ми бързо премина в гняв.

— Това са глупости — казах. — Все още няма официално повдигнати обвинения, да не говорим за присъда.

Говорех така, защото бях ядосан. Но и двамата с Бри знаехме истината.

— Нямат друг избор — каза Бри. — Длъжни са да го направят като предпазна мярка. И няма да чакат. Стефани ще дойде да я вземе в пет.

С други думи, цялата ситуация „виновен до доказване на противното“ сега се прехвърляше и в личния ми живот. Моят семеен живот. И за всичко това носеше вина Рон Джудиче.

— Къде ще я отведат? — попитах.

— Засега? В групов дом в Североизточен Вашингтон. Ще я настанят довечера.

Ставаше все по-зле и по-зле. Вашингтонските групови домове са случайна смесица от деца, които нямат къде другаде да отидат — сираци, крадци, хулигани, всякакви. За мен нямаше голяма разлика дали Ава щеше да се озове в групов дом, или щеше да продължи да живее на улицата.

Бри ми каза, че имаме среща в единайсет със семейния ни адвокат Джулиет Фрийман. Това беше добре. Вече се бяхме консултирали с Джулиет относно някои предварителни проблеми около осиновяването на Ава, а Бри я бе запознала с настоящата ситуация. Сега просто исках да се прибера у дома, за да предприемем някакви конкретни действия по въпроса.

Сутрешното задръстване все още бе изнервящо нетърпимо. Отне ни твърде много време да изпълзим по Конститюшън авеню, покрай белия купол на Капитолия и да влезем в Югоизточен Вашингтон. Докато стигнем до „Сюърд Скуеър“, където за пръв път открихме Ава, двамата с Бри бяхме потънали в мрачно мълчание.

И Нана не беше в по-добра форма. Когато влязох в къщата, я заварих да беснее из кухнята с подобаващо за деветдесетгодишна жена темпо. Тя обича да си намира работа, когато е разстроена, а днес очевидно готвеше от ранни зори. От фурната се носеше аромат на прясно изпечен хляб.