Дэн Симмонс - Замръзване

— Но не си родила детето.

— О, родих го — отвърна Анджелина и отново се разсмя. — Родих го. Беше момченце. Красиво момченце, наследило тлъстите устни на Емилио и красивите кафяви очи, брадичката и челото на рода Гонзага. Удавих го в река Белис в Сицилия.

Курц не каза нищо.

— Няма да ти е никак лесно да убиеш Емилио Гонзага, Курц. Имението му в Гранд Айлънд не е като крепост, то е такава. Колкото повече остарява, толкова по-параноичен става Емилио. А той е човек, който е роден параноик. Рядко излиза някъде. Не допуска никого до себе си. Двадесет и петима от най-добрите убийци в Ню Йорк са на заплата при него и постоянно са на онзи остров.

— Как планираш да го убиеш? — попита Курц.

Анджелина се усмихна.

— Честно казано се надявах ти да свършиш тази работа вместо мен, след като вече си наясно със ситуацията.

— Как разбра, че Гонзага е наредил убийството на Сам?

— Стиви ми каза, докато говорехме за теб.

Курц кимна. Косата му се беше намокрила от сипещия се сняг. Беше прекарал три години в едно крило с Малкия Скаг, като постоянно му спасяваше задника — буквално — от един чернокож изнасилвач на име Али. През цялото това време копелето беше знаело кой стои зад убийството на Сам. На Скаг сигурно му е било забавно. Курц едва не се усмихна на иронията. Но не го направи.

— Вече можем ли да се скрием от шибания сняг? — попита Анджелина.

Върнаха се до колата. Курц ѝ кимна да се качи на шофьорското място. Тя се тресеше от студ, когато запали двигателя и включи фаровете.

— С мен ли си, Курц?

— Не.

Анджелина въздъхна.

— На арената ли се връщаме?

— Не. Но ще спрем някъде, откъдето ще можеш да си хванеш такси.

— Ще ми е трудно да оправдая отсъствието си пред Момчетата и Стиви — каза тя, докато излизаше от паркинга и продължи по празния индустриален път.

— Кажи им, че си се чукала с Емилио — предложи Курц.

Анджелина го изгледа и в този момент мъжът изпита благодарност, че пистолетът е в него.

— Да — отвърна най-накрая тя. — Може да им кажа точно това.

Пътуваха в мълчание още няколко минути. Най-накрая Анджелина попита:

— Обичал си я наистина, нали? Бившата ти партньорка, Сам.

Курц ѝ направи жест с пистолета, който достатъчно ясно ѝ нареждаше да млъкне и да кара.

Курц отиде в офиса в десет часа на следващата сутрин и завари Арлен да си почива с кафе и цигара на бюрото си и да чете детективски роман. Той хвърли късото си палто на закачалката и седна на стария стол зад своето бюро. На него бяха оставени три нови папки, озаглавени „Фриърс“, „Хансън“ и „Други убийства-самоубийства/Общи фактори“.

— Как е книгата? — попита Курц и присви очи срещу заглавието. — Това не е ли същият тип, когото четеше преди дванадесет години, преди да вляза в затвора?

— Да, за онзи детектив, който се е бил в Корейската война. Това го прави поне шестдесетгодишен, но все още рита задници. Всяка година излиза нова книга, а понякога и по две.

— Супер, а?

— Вече не — отвърна Арлен. — Частният детектив има приятелка, която е истинска кучка. Арогантна патка. И куче.

— Е, и?

— Куче, което се храни на масата им и спи в леглото им. Детективът обаче много ги обича.

— Щом те дразни, защо продължаваш да го четеш?

— Защото се надявам, че нашият човек ще се събуди и ще гръмне приятелката си и скапаното псе — отвърна Арлен и остави книгата. — На какво дължа честта в тази съботна сутрин, Джо?

Курц потупа трите папки на бюрото си. Първо подхвана тази за Фриърс. Биографията му беше много внушителна — роден в семейството на богати родители през 1945, Джон Уелингтън Фриърс беше истинска аномалия — афроамериканец в средата на двадесети век в Америка, извадил късмет още с раждането си. Оказал се музикален гений. Отишъл да учи в Принстън, но после се прехвърлил в Джулиард. След това се беше случило нещо много странно — след като завършил Джулиард с предложения от няколко престижни градски симфонични оркестъра, Джон Уелингтън Фриърс се записал доброволец в американската армия и отишъл във Виетнам през 1967 г. В бележките пишеше, че е бил в корпуса на инженерите, сержант, отговарящ за взривовете и обезвреждането на бомби. По време на службата си ходил два пъти във Виетнам и една година прекарал в САЩ, преди да се завърне към живота си на цивилен и да започне музикалната си кариера.

— Ето това е много странно — каза на глас Курц. — Да се запише в армията. И да отговаря за взривовете.

— Мислех си, че цигуларите не играят дори на „Гоненица“, за да си пазят ръчичките — каза Арлен.