Робин Кук - Заговор

С Ралф отидоха в новото крило, състоящо се от дневна и голяма модерна кухня. Трима или четирима души се занимаваха с последните приготовления за вечерята.

След като се убеди, че всичко е под контрол, Ралф отведе Мариса отново в салона и й каза, че я е поканил по-рано с надеждата да се прояви като домакиня. Малко изненадана — беше излизала само пет-шест пъти с него — тя прие.

Звънецът звънна, известявайки пристигането на първите гости.

За съжаление Мариса все не успяваше да запомни имената, но си спомни д-р и госпожа Хейуърд заради удивителните им посребрени коси. Тук бяха и д-р Джаксън със съпругата си, с подчертана слабост към диаманти с размерите на топка за голф. Единствените други, останали в паметта й, бяха д-р Сандбърг и съпругата му, и двамата психиатри.

Докато се опитваше да поддържа разговора, Мариса бе впечатлена от кожите и бижутата. Тези хора не бяха лекари специалисти в малък град.

Когато всички най-после седяха с напитки в ръка, външният звънец отново се обади. Ралф не се виждаше, затова Мариса отиде да отвори. За нейна върховна изненада тя разпозна в новодошлия д-р Сирил Дубчек, началникът на секция патогени към Отдела по вирусология.

— Здравейте, д-р Блументал — произнесе спокойно той, приемайки присъствието й като нещо разбиращо се от само себе си.

Тя видимо се притесни. Дубчек подаде палтото си на прислужницата и остана по тъмносин втален италиански костюм. Беше впечатляващ мъж с въгленовочерни очи и мургава кожа. Чертите му бяха тънки и аристократични. Той прокара ръка през косата си и се усмихна:

— Е, отново се срещнахме.

Тя му отвърна със слаба усмивка и кимна към дневната.

— Барът е натам.

— Къде е Ралф? — попита Дубчек, оглеждайки претъпканото помещение.

— Вероятно в кухнята — отвърна Мариса.

Дубчек кимна и трепна при повторното иззвъняване на външния звънец. Този път Мариса наистина се втрещи. На прага стоеше Тад Шокли!

— Мариса — рече той, също изненадан.

Тя бързо се окопити и се дръпна да му направи място.

— Откъде познаваш д-р Хемпстън?

— От заседанията. И аз се изненадах, когато получих покана по електронната си поща. — Тад се усмихна. — Но кой съм аз, че да откажа безплатна вечеря при моята заплата?

— Знаеше ли, че Дубчек ще дойде? — попита го Мариса. Тонът й беше почти обвинителен.

Тад поклати глава.

— Не, но какво значение има? — Той погледна към дневната и към главното стълбище. — Красива къща!

Тя се усмихна. Тад, с подстриганата си пясъчноруса коса и свеж тен, изглеждаше прекалено млад за доктор на науките. Бе облякъл сако от рипсено кадифе и панталон от мек вълнен плат.

— Хей — погледна я той, — а ти откъде познаваш д-р Хемпстън?

— Просто сме приятели — уклончиво отвърна тя и му направи знак да влезе в дневната и да си вземе напитка.

Най-после и тя отиде до бара и си наля чаша бяло вино. Скоро се заговори с д-р Сандбърг, д-р Джаксън и съпругата му.

— Добре дошла в Атланта, млада лейди — усмихна й се д-р Сандбърг.

— Благодаря — каза Мариса, като се опитваше да не гледа към пръстена на госпожа Джаксън.

— Как попаднахте в Центъра? — попита д-р Джаксън. Гласът му бе дълбок и резониращ.

Гледайки сините му очи, тя се запита как да отговори на куртоазния му, по всяка вероятност, въпрос. Определено не се канеше да споменава заминаването на бившето си гадже в Ел Ей и собствената й нужда от промяна. Нямаше да е от типа коментари, които се очакваха от хората в Центъра.

— Винаги съм се интересувала от обществено здравеопазване — излъга тя. — Винаги са ме очаровали истории за медицинска разузнавателна работа. — Тя се усмихна. Това поне беше истина. — Предполагам, че просто съм се изморила да гледам течащи носове и възпалени уши.

— Педиатър — произнесе д-р Сандбърг. Беше констатация, не въпрос.

— Детската болница в Бостън — каза Мариса. Винаги се бе чувствала малко неловко да разговаря с психиатри. Беше й интересно дали бяха в състояние да анализират мотивите й по-добре, отколкото тя самата. Беше отишла в медицинското училище донякъде, за да покаже пред баща си, че е способна да се състезава с братята си.

— Как сте с клиничната медицина? — поинтересува се д-р Джаксън. — Проявявали ли сте някога желание да я практикувате?

— Разбира се — отвърна Мариса.

— Как? — продължи д-р Джаксън, неволно карайки я да се почувства още по-неудобно. — Как се виждате — самостоятелно, в група, или в клиника?

— Вечерята е сервирана — извика Ралф, надвиквайки глъчката от разговорите.