Робин Кук - Заговор

— Но ние ти наредихме да спреш! — изкрещя Джаксън. — Веднага след епидемията в клиника „Рихтер“.

— С половин уста, мога да добавя — озъби му се Хеберлинг. — Бяхте доволни от резултатите ми. Затвориха не само клиника „Рихтер“, но нивото на новите абонати на Калифорнийския здравен план за пръв път от пет години намаля. ЛСД внезапно е обхванат от пристъп на угризение, но като цяло всички сте щастливи. А аз доказах, че Ебола е първокачествено биооръжие, въпреки липсата на ваксина или лечение. Показах, че е лесна за вкарване, относително лесна да се овладее и опустошително заразна за малко население. Д-р Джаксън, и двамата постигнахме каквото искахме. Сега остава само да се справим с Блументал, преди да ни е причинила истински неприятности.

— Казвам ти веднъж завинаги — наблегна Джаксън. — Не искаме повече да се използва Ебола. Това е заповед!

Хеберлинг се разсмя.

— Д-р Джаксън — каза той и се наведе напред, — имам странното чувство, че игнорираш фактите. ЛСД не е вече в положение да ми дава заповеди. Осъзнаваш ли какво ще се случи с кариерата ти, ако истината излезе наяве? И ти казвам, че то ще стане, ако не ми позволиш да се справя с Блументал както аз намеря за добре.

За момент Джаксън се бори със съвестта си. Искаше му се да стисне Хеберлинг за шията и да го удуши. Но знаеше, че той е прав: ръцете на Лекарския съюз за действие бяха вързани.

— Хубаво — произнесе той неохотно. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти дам думата си. В края на краищата, аз съм разумен човек.

Джаксън се изправи.

— Още нещо. Не искам да ми звъниш в офиса. Обаждай се вкъщи на личния ми телефон, ако трябва да се свържеш с мен.

— С удоволствие — каза Хеберлинг.

Тъй като по дестинацията Атланта — Чикаго се пътуваше много, Мариса трябваше да чака само половин час за следващия полет. Купи си някакъв роман на Дик Франсис, но не можа да се съсредоточи. Най-накрая реши да звънне на Тад и поне да се опита да му се извини. Не беше сигурна до каква степен да му разкаже подозренията си, но реши да импровизира. Набра номера на лабораторията и както очакваше, той още не си беше тръгнал.

— Мариса е — произнесе тя в слушалката. — Сърдиш ли ми се?

— Бесен съм.

— Тад, съжалявам.

— Взела си един от пропуските ми.

— Тад, наистина съжалявам. Когато се видим, ще ти обясня всичко.

— Наистина си влязла в секретната лаборатория, нали? — Гласът на Тад стана неестествено хладен.

— Ами, да.

— Мариса, знаеш ли, че в лабораторията е истинска касапница, всичките животни са мъртви, а някои хора трябваше да бъдат закарани за лечение в спешното в Емъри?

— Двама мъже влязоха в лабораторията и ме нападнаха.

— Нападнали са те?

— Да — отвърна тя. — Трябва да ми повярваш.

— Не знам на какво да вярвам. Защо все на теб ти се случва?

— Заради епидемиите на Ебола. Тад, знаеш ли кои са пострадали?

— Мисля, че един от лаборантите от друг отдел.

— Защо не разбереш? Може би ще успееш да научиш кой друг е влизал онази нощ в лабораторията.

— Не мисля, че е възможно. Никой няма да ми каже нищо точно сега, защото знаят, че с теб сме приятели. Къде си?

— На летището — каза Мариса.

— Ако онова, което казваш — че са те нападнали — е истина, тогава трябва да се върнеш тук и да обясниш. А не да бягаш.

— Не бягам — настоя Мариса. — Отивам в Американската Медицинска Асоциация в Чикаго, искам да науча някои неща за една организация, която се нарича Лекарски съюз за действие. Чувал ли си някога за нея? Струва ми се, че по някакъв начин имат пръст в цялата работа.

— Мариса, мисля, че трябва да се върнеш директно в Центъра. Намираш се в беда, в случай че не го знаеш.

— Знам, но онова, което правя, е по-важно. Не можеш ли да попиташ в Офиса за биозащита кой друг е влизал в секретната лаборатория онази вечер?

— Мариса, не съм в настроение да ме манипулират.

— Тад, аз… — Гласът й секна по средата на изречението. Тад беше затворил. Тя бавно върна слушалката на вилката. Наистина не биваше да го заблуждава.

Погледна към часовника. Оставаха пет минути до качването на борда. Тя напрегна ума си и набра домашния телефон на Ралф.

Ралф вдигна след третия път. За разлика от Тад, той беше разтревожен, но не сърдит.

— Господи, Мариса, какво става? Името ти е във вечерните вестници. Забъркала си се в сериозни неприятности, полицията в Атланта те търси!

— Мога да си представя — каза Мариса и си помисли, че трябваше да постъпи по-умно — да използва фалшиво име и да плати в брой самолетния си билет. — Ралф, намери ли ми някой добър адвокат?