Робин Кук - Заговор

— Няма да е необходимо — каза Мариса. Замесването на полицията беше последното, което искаше. — Наистина се извинявам. Не исках да съм нахална. Просто имах желание да разгледам лабораторията ви. Няма ли някакъв начин да се уреди?

— Не може и дума да става — категорично отсече мъжът.

Той я придружи до колата й, а чакълът хрущеше под стъпките им.

— Има ли някой, с когото да се свържа за една обиколка вътре? — попита Мариса, когато седна зад волана.

— Аз съм шефът — произнесе мъжът просто. — Мисля, че е по-добре да тръгвате. — Той отстъпи от колата и я изчака да потегли.

След като страхотните й идеи отпаднаха, тя запали двигателя. Опита се да се усмихне за довиждане, но лицето на мъжа остана строго и непроницаемо и тя потегли към Грейсън.

Той остана на мястото си, докато малката хонда се изгуби зад дърветата. После тръсна раздразнено глава и тръгна към сградата. Входната врата се отвори автоматично пред него.

Интериорът беше също толкова модерен, колкото и външния й вид. Той тръгна по облицования с плочки коридор и влезе в малка лаборатория. В единия й край имаше бюро, в другия — херметическа метална врата като онази, която водеше в секретната лаборатория в Епидемиологичния Център. В лабораторията имаше плотове, оборудвани с 3 ХЕПА филтриращи системи.

На бюрото седеше мъж и защипваше усърдно листове с кламери. Той вдигна поглед:

— Защо, по дяволите, не ме остави аз да се разправям с нея? — Той са закашля толкова силно, че очите му се насълзиха. Вдигна носна кърпичка към лицето си.

— Защото не знаем кой е в течение, че тя е тук — отвърна мъжът в синия комбинезон. — Напрегни си мозъка малко, Пол. Понякога направо ме вбесяваш. — Той вдигна телефона, набра някакъв номер и зачака нетърпеливо.

— Офисът на д-р Джаксън — обяви отсреща приятен глас.

— Искам да говоря с доктора.

— Съжалявам, но е зает с пациент.

— Скъпа, не ме интересува, дори и с господ да е зает. Просто го накарай да дойде на телефона.

— Кой го търси? — попита хладно секретарката.

— Кажи му, че е председателят на комисията по медицинска етика, не ме интересува какво ще измислиш. Само побързай!

— Един момент, ако обичате.

Като се обърна към бюрото, той каза:

— Пол, би ли ми подал кафето от плота.

Пол хвърли листите в кошчето и се надигна от стола. Отне му известни усилия, защото бе едър човек с неподвижна в лакътя лява ръка. Беше прострелян от полицай в момчешките си години.

— Кой е? — поиска да разбере д-р Джошуа Джаксън от другата страна на линията.

— Хеберлинг — отвърна мъжът в синия гащеризон. — Помниш ли ме?

Пол му подаде кафето и се върна на бюрото, като извади друга кутийка с кламери от средното чекмедже.

— Хеберлинг — повтори д-р Джаксън. — Казал съм ти никога да не се обаждаш в офиса ми!

— Блументал беше тук — продължи Хеберлинг, без да обръща внимание на Джаксън. — Пристигна тук, представи си, с червена кола. Хванах я да гледа през прозореца.

— Как, по дяволите, е научила за лабораторията?

— Не знам и не ме интересува — сопна се Хеберлинг. — Фактът е, че е тук и идвам в града да се срещнем с теб. Това не може да продължава. Нещо трябва да се направи с тази жена.

— Не! Да не си посмял да идваш тук! — прекъсна го разтревожено д-р Джаксън. — Аз ще дойда при теб.

— Става и така — склони Хеберлинг. — Но трябва да е още днес.

— Ще съм там към пет. — Д-р Джаксън затръшна телефона.

Мариса реши да обядва в Грейсън. Беше гладна, пък и можеше да научи от някого нещо, свързано с лабораторията. Тя спря пред дрогерията, влезе и седна до старомодния автомат за сода. Поръча си хамбургер, който се оказа прясно препечено хлебче със солидно количество лук. Кока-колата й бе направена от сироп.

Докато се хранеше, размишляваше над възможностите. В интерес на истината, бяха доста ограничени. Не можеше да се върне в Епидемиологичния Център, нито в болница Берсън. Да разбере какво точно прави лабораторията със сложните 3 ХЕПА филтри, беше изключително важно, но шансовете да влезе вътре бяха нищожни: мястото бе построено и охранявано като крепост. Може би беше време да се обади на Ралф и да го попита дали й е намерил адвокат, освен ако…

Тя протегна ръка замислено и си взе от туршията с копър. Сети се за двете коли на паркинга пред странната постройка. Белият ван имаше отстрани надпис „Професионални лаборатории корп.“. Точно това „корп.“ я интересуваше.

Мариса приключи с храненето и тръгна по улицата към една офис сграда, покрай която помнеше, че е минала. Вратата беше от матирано стъкло. На метална пластинка бе гравирано: „Роналд Дейвис, адвокат и посредник, продажба на недвижими имоти“. Мелодичен звън на камбанка оповести влизането й. Видя едно разхвърляно бюро, но нямаше и следа от секретарка.