Робин Кук - Заговор

Започна със секретарката, която се намираше в съседната на д-р Рихтер стая в интензивното, докато стигна до последния пациент. Преди да влезе при всеки от тях, старателно се преобличаше в предпазен костюм. Всичките случаи бяха сериозни и никой от тях не бе в състояние да говори много. И все пак Мариса им зададе стандартните въпроси, концентрирайки се върху това дали някой от тях се е познавал с други болни. Отговорите винаги бяха „не“, като се изключи това, че всички познаваха д-р Рихтер и всички бяха абонати на здравния план на клиника „Рихтер“! Отговорът бе толкова очевиден, че тя се изненада, че никой не го бе забелязал. Д-р Рихтер може би беше заразил секретарката, контактувайки с нея. Тя помоли служителя на администрацията да й донесе всички картони на амбулаторните пациенти.

Докато чакаше, се обади д-р Наварес.

— Боя се, че имаме още един случай — съобщи той. — Един от лаборантите в нашата клиника. В спешното е. Искате ли да слезете?

— Изолиран ли е?

— Дотолкова, доколкото може да се направи това долу. Подготвяме изолационно крило горе на петия етаж. Ще преместим там всички, когато е готово.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Мариса. — За момента препоръчвам не спешните лабораторни изследвания да се отложат.

— Няма проблем — съгласи се д-р Наварес. — Ами това момче долу? Искате ли да го видите?

— Тръгвам веднага.

По пътя към спешното тя не можеше да се отърве от предчувствието, че са пред прага на огромна епидемия. Що се отнася до лаборанта, съществуваха две еднакво обезпокоителни вероятности: първата — че е пипнал болестта по същия начин, както и другите, т.е. от някакъв действащ източник на смъртоносен вирус в клиника „Рихтер“; вторият — според Мариса по-вероятен — че е бил изложен на агента, докато е работил със заразен материал от съществуващите случаи.

Персоналът на спешното отделение беше приел новия пациент в една от психиатричните кабини. На вратата висеше табелка с надпис „Не влизай“. Мариса прочете картона на новопостъпилия. Беше двайсет и четири годишен, казваше се Алан Мойър. Температурата му беше над четиридесет и два градуса. След като надяна предпазен халат, маска, шапка, ръкавици и обувки, Мариса влезе в малкото помещение. Пациентът я погледна с изцъклените си очи.

— Виждам, че не се чувствате много добре — въздъхна тя.

— Чувствам се така, сякаш през мен е минал трактор — опита да се пошегува Алан. — Никога не ми е било толкова зле, дори когато имах грип миналата година.

— Какво усетихте в началото?

— Главоболие — отвърна Алан. Той потупа с пръсти слепоочията си. — Точно тук. Болката беше ужасна. Може ли да ми дадете нещо против нея?

— А студени тръпки?

— Да, след главоболието започна да ме втриса.

— Да ви се е случило нещо неестествено в лабораторията през последната седмица?

— Например? — Алан затвори очи. — Спечелих на залагане за последния мач на „Лейкърс“.

— Повече ме интересува в професионално отношение. Да сте бил ухапан от някое животно?

— Не. Никога не съм се занимавал с животни. Какво не е наред с мен?

— А д-р Рихтер? Познавате ли го?

— Разбира се. Всички познават д-р Рихтер. О, спомних си нещо. Убодох се с иглата на вакуумиращия контейнер. Това не ми се е случвало никога преди.

— Спомняте ли си името на пациента върху контейнера?

— Не. Единственото, което си спомням, е, че типът няма СПИН. Бях се притеснил, затова погледнах диагнозата.

— И каква беше?

— Не пишеше. Но ако се отнася до СПИН, винаги го пише. Не съм болен от СПИН, нали?

— Не, Алан, нямате СПИН — поиска да го успокои Мариса.

— Слава богу — въздъхна той. — За момент се бях ужасил.

Тя излезе да потърси д-р Наварес, но той беше зает с току-що пристигнал в болницата пациент със сърдечен арест. Мариса помоли сестрата да го уведоми, че се връща на петия етаж. По пътя за натам се опита да подреди мислите си, преди да позвъни на д-р Дубчек.

— Извинете.

Тя усети потупване по ръката и се обърна. Набит мъж с брада и очила с тънки метални рамки й се усмихваше.

— Вие ли сте д-р Блументал от Националния Епидемиологичен Център? — попита той.

Не особено зарадвана, че са я познали, тя кимна. Мъжът бе блокирал входа към асансьора.

— Аз съм Кларънс Хернс от лосанджелиския „Таймс“. Съпругата ми е на работа нощна смяна в интензивното отделение. Тя ми каза, че сте тук да прегледате д-р Рихтер. Какво му има?

— До този момент никой не знае — призна Мариса.