Робин Кук - Признаци на живот

— Не мога да видя — въздъхна нетърпеливо тя. — Придвижи колата поне метър пред това дърво.

— Да, скъпа — каза Тристан и подкара колата леко.

— Чери Лейн — прочете Мариса.

— Чери Лейн? — запита Тристан и се наведе над картата в скута си. — Не мога да я намеря в тази посока.

— Вероятно ще трябва да се върнем и да попитаме — посъветва го Мариса. Преди малко бяха подминали автосервиз.

— Слушай — вдигна глава той. — Мога и сам да намеря проклетата къща.

Изгледаха се в очите и започнаха да се смеят.

— Доста сме напрегнати — каза Тристан. — Не знам дори дали Чонси ще ме познае. Не сме се виждали вече три години.

— Но нали е на шест? — каза Мариса. — Мисля, че ще те познае. Чудя се как ще реагира, като види мен.

— Ще те заобича — отговори Тристан. — Запомни ми думите!

— Ако пристигнем някога там — усмихна се тя.

— Имай ми вяра — отвърна той. — Само да открием това Коноли авеню.

— Та ние току-що го отминахме — каза Мариса. — Сигурна съм, че беше последната пресечка.

— Тогава остава само да завием обратно и да го намерим.

Върнаха се и го намериха. То се вливаше в Грийн стрийт. Само след петнайсет минути паркираха пред облицована в бяло дърво къща във викториански стил.

— Ето, пристигнахме — каза Тристан.

— Да, свършихме и тази работа — потвърди Мариса.

Пред къщата имаше китна полянка, а на малката портичка — табелка с името на собствениците: ОЛАФСЪН.

Мариса беше доста нервна. През последните три години Олафсънови, родителите на жената на Тристан, се бяха грижили за сина му Чонси. Мариса никога не беше виждала бабата и дядото на Чонси, нито самото дете. Докато Мариса и Тристан се бяха крили под опеката на ФБР, беше неразумно да търсят среща с тези хора. Беше решено да се срещнат днес, в Деня на благодарността.

Месеците, изминали от времето на завръщането им от Азия, бяха протекли бавно. Правителството ги бе настанило в малко градче в областта Монтана. И на двамата не бе разрешено да работят като лекари.

В началото на Мариса й беше много трудно. Да свикне със смъртта на Робърт, й отне дълги, мъчителни дни. Продължително време тя се бе чувствала отговорна за тази нелепа смърт. Да умре Робърт, когато все още бяха в недотам добри отношения — това я изпълваше с допълнителна душевна болка.

Тристан беше за нея стабилна опора, въпреки че изживяваше същите мъки при спомена за жена си. Той проявяваше към Мариса мило съчувствие и знаеше кога да я увлича в разговори и кога да я оставя сама.

Мариса се чувстваше виновна и за смъртта на Уенди. Трябваше да изминат месеци, за да изчезнат кошмарите с огромната акула.

За щастие времето въздействаше като изкусен лечител. Постепенно тя започна да се чувства все повече като предишната Мариса. Дори се завърна към обичайните си физически упражнения и започна да тича по няколко мили на ден. Като губеше ежедневно от теглото си, натрупано по време на лечението, укрепваше непрекъснато душевните си сили.

— Струва ми се, че е време да влизаме вече вътре — предложи Тристан и още недоизрекъл, вратата на къщата се отвори и навън излязоха възрастна двойка и малко момче.

Тристан слезе от колата и Мариса го последва. За момент никой не промълви ни дума.

Мариса огледа детето. Веднага откри приликата с Тристан в косата и в овала на лицето. След това огледа възрастните. Те изглеждаха много по-млади, отколкото бе предполагала. Мъжът беше висок и слаб, с остри черти. Жената бе дребничка, с прошарена коса. В ръката стискаше кърпичка и Мариса разбра, че тя плаче.

Представянето мина твърде мъчително, особено за Елейн Олафсън. Тя се извиняваше през сълзи:

— Съжалявам, но като видях Тристан, се събуди болката ми по загубата на Ева, а и ние се привързахме така силно към Чонси…

Чонси се бе уловил за ръката на Елейн, а очите му отскачаха от Мариса към баща му и обратно.

Мариса изпита дълбока симпатия към Елейн. Жената бе изгубила единственото си дете, а сега й предстоеше да загуби и внука си, за когото се бе грижила три години.

Когато влязоха в къщата, Мариса усети чудесния аромат на печена пуйка. Винаги бе обичала Деня на благодарността. Спомените от този празник във Вирджиния бяха облъхани с особена топлота. Беше време на спокойствие и сигурност.

Тристан и Ерик скоро се настаниха в хола с по чаша бира в ръка да гледат футбол. Мариса и Елейн отидоха в кухнята. След известна начална стеснителност Чонси се опитваше да бъде и в двете стаи, като кръстосваше от кухнята до хола и обратно. Тристан бе решил да не насилва нещата. Искаше да даде време на детето да се приспособи съвсем естествено към тях.