Лоренцо Каркатера - Вълка

Анджела тръгна към паркираната кола.

— Но защо? — попита.

— Защото ще скочиш от колата миг преди тя да навлезе в уличката.

— А тези, които ще излязат от ресторанта?

— Твоите хора имат по-добра позиция да ги пресрещнат. Щом видят колата да се движи, те ще знаят какво да направят.

— Ти къде ще си?

— Зад теб и ще те прикривам.

Анджела бързо скочи зад волана на мерцедеса и зави към уличката. Докато завърташе волана, тя включи фаровете на дълги. Единият ѝ крак висеше отвън, токчето на обувката стържеше по паветата. С дясната ръка държеше волана, а с лявата ръка с пистолета стреля през отворения прозорец, по уличката, по посока на приближаващите се нападатели. Куршумите на нападателите улучиха предницата на колата и разбиха едната страна на предното стъкло.

От улицата, водеща към Съдебната палата, от двата ѝ края, отекнаха бързо един след друг няколко изстрела. Брунело и Манцо се включиха в ожесточеното сражение.

Аз тичах зад колата и също стрелях по уличката. Светлините на фаровете заслепяваха нападателите. Преброих седем от тях. Трима вече бяха на земята, а един всеки момент щеше да се строполи.

Седанът беше само на сантиметри от входа към уличката, когато Анджела скочи от колата и се претърколи на паважа, стиснала пистолета в ръка. Аз вървях зад колата, смених пълнителя на глока с нов, спрях до нея и ѝ помогнах да се изправи.

— Свършиха ми патроните — каза тя.

Прегърнах я през кръста с една ръка, а с другата стрелях по нападателите, които сега се опитваха да се промъкнат покрай седана, блокирал изхода от уличката.

— Тръгни към твоята кола — казах ѝ. — Но стой зад мен.

— Колко още остават?

— Може би трима. Но единият е ранен.

— Няма да оставя Брунело и Манцо.

— Няма да си тръгнем оттук, докато не очистим и последния стрелец.

— Боеприпасите ти свършват — отбеляза Анджела. — Ще ни трябва още оръжие.

Тя се отдели от мен и изтича към телата на четиримата стрелци, които ни бяха нападнали първи. Техните оръжия бяха разпръснати по паважа. В това време забелязах как един от нападателите, ранен във врата, се промъкна покрай седана и се прицели в нея. Нямах време да я предупредя и затова, без да мисля много, затичах към нея, стреляйки в движение.

Тъкмо се озовах пред Анджела, когато усетих болка в лявото рамо. Миг по-късно силата на удара ме свали на земята. Тя застана пред мен и стреля три пъти по стрелеца, който се намираше само на три-четири метра от нас. Два от куршумите попаднаха в целта.

Единият — фаталният — проби малка дупка в лявата скула на мъжа и той падна по лице на земята.

Анджела се обърна към мен, разтвори коженото ми яке и разкъса синята риза, която беше мокра от кръв.

— Раната е дълбока — каза — но няма засегната кост. Ще изгубиш кръв, но ще ти мине бързо.

— Ризата, която току-що скъса, беше любимата ми. „Армани“ — процедих през зъби заради болката. — Имам я от години.

Тя се засмя и ми помогна да стана. Надникнахме в уличката и се уверихме, че освен телата на убитите и ранените нападателите няма никой друг. Чуваха се само стоновете на ранените. Беше тихо и в другия край на улицата до Съдебната палата. Чуха се стъпки в тъмнината и след малко оттам се показаха Брунело и Манцо. Манцо куцаше, подпрян на Брунело. Двамата вървяха с насочени пистолети и се усмихнаха, като ни видяха — застанали между седана и четирите трупа. В далечината се чуха сирени на полицейски коли.

— Да вървим — каза Анджела и се обърна към нейната кола, хванала ме през кръста с една ръка. — Наблизо има болница, където ще обработят раните ви. Като ви зашият и превържат, ще те заведа у дома и ще останеш там, докато се оправиш.

Докато бавно вървяхме към колата на Анджела, хвърлих бърз поглед към труповете зад нас. Колко ли още щяха да загинат, преди да свърши тази война?

— Тази вечер имахме късмет — казах на Анджела, игнорирайки болката в рамото.

— И ще е добре и занапред късметът да е на наша страна — отвърна тя.

Флоренция, Италия

Във всяка стая имаше поне един мъртъв терорист.

Имението от тринайсети век някога беше служило за дом на херцог, известен с колекцията си от вина от цял свят. През вековете тук се бяха провеждали пищни обяди, охолни вечерни приеми и десетки сватби, на които бяха присъствали най-заможните и прославени жители на града.

Но днес просторните стаи на палацото бяха станали за първи път безмълвни свидетели на истинска касапница.